Пред Делакроа имаше бутилка бира. Рок се настани срещу него, размениха си само по едно мълчаливо кимване. На подиума се извиваше певица виетнамка, стиховете от песента на Жак Брел излитаха от устата й с подчертан акцент.
Пред Рок се появи чаша уиски, после двамата бяха оставени на спокойствие.
Американецът отпи една глътка, кимна с глава и попита:
— Свърши ли работа играчката, която ти дадох?
— Защо питаш? — мрачно го изгледа Делакроа. — Отлично знаеш каква работа ми свърши!
— Така ли? — изви вежди Рок. — И сигурно мислиш, че съм ядосан от неспособността ти да изпратиш Линеър в царството на сенките!
— От моя гледна точка нещата изглеждат точно така!
— А пък аз исках само да вселя в душата му страх от Бога — засмя се Рок. — От този Бог, който стои пред теб. Богът на Плаващия град!
— Е, значи съм си свършил работата — видимо се отпусна Делакроа.
— Така е — кимна Рок, облегна се назад и отпи нова глътка уиски. Певицата напрягаше глас в припева, акомпаниментът на тричленния оркестър беше оглушителен. Звуците се блъскаха в стената със силата на куршуми. — По едно време имах известни притеснения — обади се най-накрая той. — Онова копеле Винсънт Тин въртеше далавера след далавера, всичките зад гърба на „Сато Интернешънъл“… Пред мен се представяше за официален посредник, а закупените оръжия продаваше на теб и всички останали, интересуваше го само комисионата… Връх на нахалството му обаче беше твърдението, че е мой официален представител! — от гърдите на Рок се изтръгна презрително ръмжене: — А и много често започна да споменава Плаващия град… Наказах го за назидание! Пръснах му мозъка из целия шибан склад, но преди това не пропуснах да го наквася в сярна киселина! Страхотна гледка беше!
Делакроа мълчеше, тялото му леко потръпна.
Свикнал да обръща внимание на всяка подробност, Рок забеляза това и леко се усмихна.
— Какво ти става, Тим? — попита. — Нима суровата действителност започва да те притеснява? Но ти сам си я избрал, за Бога! Затова недей да хленчиш, че имаш слаб стомах… И без това няма да ти повярвам. Преживял си доста минивойни, видял си доста кръв, нали?… — Усмивката се разшири: — Личният ти принос за тази сурова действителност никак не е малък…
— Не очаквах, че ще дойдеш да се разплатиш лично — отвърна Делакроа и пресуши чашата си. — Спокойно би могъл да използваш обичайните способи…
— Така ми е по-приятно — отвърна Рок, неволно повишил глас да надвика оркестъра. — Напоследък рядко излизам, започвам да забравям света извън стените на Плаващия град. Ти ми направи истинска услуга… — бръкна във вътрешния джоб на сакото си и постави на масата дебел бял плик.
Делакроа го прибра, без да преглежда съдържанието му.
— Хубаво е, че ми имаш доверие, Тим — усмихна се Рок. — Обичам посредниците с поведение като твоето, считам го за предпоставка към едно дълго и плодотворно сътрудничество… — леко извъртя глава, до него моментално се изправи един от келнерите. Поръча обилен обяд за двама и го отпрати.
— Имам нужда от един съвет — обърна се към Делакроа той, на лицето му беше изписано поверително изражение. — Напоследък партньорът ми започва да става истинска досада… Според мен го обземат грандомански идеи…
— Грандомански ли?
— Точно така, грандомански. Нима мислиш, че съм толкова тъп да не го разбера? Нима си въобразяваш, че съм един богат галфон, който не знае как да ся похарчи парите?
— Нищо подобно, Рок — побърза да го успокои Делакроа. — Просто съм малко учуден, че между вас може да има… хм… търкания…
— Знаеш какво се получава при съдружия от подобен род — криво се усмихна Рок. — Рано или късно единият започва да се прави на умник и се опитва да измами другия…
Поръчаха си по още едно питие, Делакроа направи опит да даде искания съвет, но Рок почти не го слушаше. Певицата премина на рок репертоара на Майлин Фармър, едновременно с това пристигна и храната.
— Надявам се, че заведението ти харесва — разпери ръце Рок. — Не е като изтънчените парижки ресторанти, в които си свикнал да обядваш, но за тази част на света е наистина първокласно…
По средата на обяда Рок остави приборите, извини се и тръгна към тоалетните. Подмина ги и влезе в кухнята. Собственикът се беше привел над някаква димяща купа.
— Тук е твърде горещо за външни хора с привидна строгост промърмори той. — Какво ще заповядаш?
— Да разстреляш готвача — отвърна Рок и двамата избухнаха в смях. После американецът протегна ръка и пое малък колт 25-и калибър заедно с тънък керамичен цилиндър. Това беше специалният мембранен заглушител „Витеки 2“, който Рок побърза да завинти на дулото на револвера.