— Ще вдигне ли много шум? — попита собственикът.
— Не повече от тапа за шампанско — успокои го Рок.
— Благодаря, че мислиш за репутацията ми — кимна собственикът. — Задължен съм ти.
— Че нали затова сме приятели?
Рок се върна на масата. Ръцете си държеше в скута, изчака певицата да влезе в шумен рок мотив. Двама млади виетнамци вдигнаха електрическите си китари и музиката стана наистина оглушителна.
— Тим, искам да ти задам един въпрос — приведе се над масата Рок.
Делакроа също се наведе напред, очевидно за да го чува по-добре. Изстрелите бяха три, напълно заглушени от бурните аплодисменти на посетителите. Пак ще има бис, помисли си Рок, докато прекосяваше заведението по посока на задния изход. Хвърли револвера в кофата за боклук и леко въздъхна. Жалко, че Делакроа не усети нищо. Но обстоятелствата го принуждаваха да действа по този начин, друг нямаше. От момента на неуспешния атентат срещу Никълъс Линеър Тимъти Делакроа беше осъден на смърт. Защото чрез него жертвата лесно би могла да стигне до самия Рок…
Свеж и изпълнен с енергия, той се приготви за нощен рейд из Сайгон. Тесните и тъмни улички предлагаха огромно разнообразие от човешки пороци, а той обичаше пороците във всичките им форми. Закрачи напред и започна да си подсвирква.
Косата! Блестеше на слънцето като разтопено злато, примесено с течен карамел в някаква чудотворна кула. Прибягвайки сред дърветата като неопитен джебчия, Кроукър последва голф количката на Веспър, движеща се бавно по пътечката за поддръжка.
Навлизаха дълбоко навътре в имението на Дидалъс. Той отбеляза, че количката заобикаля къщата отдалеч и се насочва към групичка иглолистни насаждения, издигащи се край брега на малко изкуствено езеро. Отвъд него се виждаше малка дървена постройка върху основа от дялани камъни, най-вероятно елегантна рибарска хижа. От каменния комин се виеше синкав дим, на извитата веранда се забелязваха стари, но солидни вилни мебели от тиково дърво. Широките прозорци гледаха към горска поляна, покрита е гъсти храсти, над които се извисяваха върховете на величествените буки, заемащи по-голямата част от имението. Сред тревата проблясваха водите на бистро поточе. Дидалъс несъмнено го е зарибил с пъстърва, помисли си Кроукър.
Веспър насочи количката за голф към задната част на хижата и спря редом с черния спортен нисан. Слезе, изтупа коленете си от прах и пое по стъпалата към верандата.
Кроукър напусна прикритието на горичката и хукна към хижата, привел тялото си напред. След няколко секунди беше пред верандата и предпазливо тръгна нагоре по дървените стъпала. Горе се спря и надникна през прозореца. Не видя нищо и пристъпи към следващия. Веспър се оказа зад третия. Беше изправена до огромна камина от дялан камък и протягаше ръка да поеме чаша бяло вино. Човекът, който й я подаваше, бавно пристъпи напред. Беше Маргарет.
Кроукър притисна ухо до студеното стъкло и затаи дъх. Гласовете на двете жени се долавяха съвсем ясно.
— Не разбирам защо трябва да ходиш в Лондон — казваше Маргарет. — Нали вече ми предаде последната информация от Нишики?
— Вече ти казах, случаят е по-особен — усмихна се Веспър. — Знаеш, че не съм само куриер на Нишики, имам си и други задължения. В Лондон е възникнал проблем, който се нуждае от присъствието ми. Освен това информацията за конгресмена Мартин е непълна и ти добре схвана това… Зная, че този човек е важен за теб, защото новият му законопроект за банкови ограничения може да нанесе сериозни поражения на фамилния ти бизнес… Затова ти трябва цялата мръсотия на личния му живот, иначе едва ли ще успееш да го притиснеш. Имай търпение, докато се върна, моля те!
— Но там ще бъдеш изложена на сериозна опасност, нали?
Веспър остави чашата на масичката до себе си и пристъпи към Маргарет.
— Свикнала съм да работя в подобна обстановка, това не бива да те тревожи… — смехът й прозвуча безгрижно и весело, като на ученичка. — Нищо няма да ми се случи, ще видиш!
— Но опасност има и в самата мрежа Нишики — поклати глава Маргарет.
— Скъпа, наистина е време да изхвърлиш черните мисли от главата си!
— Мисля си за Лю — потръпна Маргарет. — Откакто го срещнах, нещата станаха два пъти по-опасни…
— Мисля, че оперативната думичка едва ли трябва да бъде срещнах — многозначително я изгледа Веспър.
— Ревнуваш ли?