— Колко дължиш?
Хажи назова цифрата, министърът попълни един чек и му го подаде.
— Грешката ти е, че не си чел както трябва „Хагакуре“ — „Книгата на самурая“ — поклати глава той. Не попита как е изхарчил парите си Хажи, това просто не го интересуваше. Важно беше да се спазват правилата на „канрьодо“, грешките да останат далеч от очите и ушите на външни хора. — Недискретността на младостта е разбираема и може да се очаква… Аз съм твой началник и следователно нося отговорност за теб. Вземи този чек и въпросът е приключен. Не искам повече да чувам за подобни проблеми.
Виетнамецът беше дребен и незабележим, Никълъс изпита леко разочарование, когато видя фигурата му на прага. Хлебарката се размърда в момента на почукването, миг по-късно от нея вече нямаше дори следа. Никълъс отвори с лявата си ръка, предпазливо опрял гръб в стената.
Мъжът под светлината на луминесцентната тръба в коридора беше слаб и строен, с тесни бедра. Лицето му се губеше в сянката на широкопола шапка от американски тип. Беше облечен в отлично скроен делови костюм, несъмнено правен по поръчка. Ризата и вратовръзката му бяха от фина тайландска коприна, ароматът на скъп мъжки дезодорант предизвика лек сърбеж в носа на Никълъс. Стойката на мъжа беше небрежна, но Никълъс забеляза как очите търсят дясната му ръка. Един достоен за отбелязване факт.
— Ти ли си Гото? — попита мъжът и направи крачка напред. Никълъс беше избрал този псевдоним, когато приятелят на приятеля на Шиндо прие да им помогне.
— Аз съм.
Мъжът огледа стаята повече с любопитство, отколкото с подозрение.
— Готов ли си да тръгваме?
— Не чух името ти…
— Можеш да ме наричаш Транг — сви рамене онзи, устните му се разтегнаха в усмивка и разкриха равни, ослепително бели зъби. — Това име е добро колкото всяко друго… Нали така, господин Гото?
Никълъс взе сакото си и го последва навън. Не си направи труда да заключи. Беше платил за стаята предварително и нямаше намерение да се връща.
— Винаги ли прибягваш до… хм… подобен лукс? — попита Транг. Гласът му беше нисък и леко одрезгавял като на страстен пушач и пияч. Което може би наистина е така, помисли си Никълъс.
Около хотелския вход се навъртаха няколко полуголи жени, шарени и натруфени като новоизлюпен рок състав, вероятно и също толкова млади… Какъв живот, Господи! Докато Никълъс и новият му познат си пробиваха път между тях, от устните им излитаха смучещи звуци, ръцете им съблазнително повдигаха малките, все още стегнати гърди… Лъхна ги миризма на евтин парфюм и сгорещена женска плът.
Транг вървеше с широка крачка, Никълъс беше принуден да използва раменете си сред тълпата, задръстила булевард „Лием Ван Чау“, за да се задържа редом е него. Автомобилите по платното изхвърляха облаци задушлив дим. Комбиниран с пушека от стотиците разпалени мангали край стените, той превръщаше въздуха в трудна за дишане лепкава смес, натежала от миризмата на прегоряло олио, пържено месо и зеленчуци.
Версията, която Никълъс избра за плашливия приятел на приятеля на Шиндо, беше достатъчно проста и ясна: притежава прототип на компютърен чип с невронни платки от второ поколение, нужен му е специалист теоретик в областта на електронните езици за създаването на завършен продукт. Нужен му е спешно. Задължително условие е този човек да знае да си държи езика зад зъбите. Идеята беше следната: онзи, който е създал компютъра на Тин с невронни платки от първо поколение, положително ще се изкуши от възможността да сложи ръка на по-усъвършенстваната система от второ поколение. Още повече, че Нанги се беше погрижил да изтегли от азиатския пазар всички съществуващи екземпляри от фалшификата на Тин.
Обещаният чип от второ поколение беше равностоен на чек за един милиард долара, освободен от данъци. А възможността за създаване на кибернетична машина без конкуренция на световния пазар — още по-съблазнителна…
Седемдесет и два часа по-късно приятелят на приятеля се обади по телефона. Никълъс прие без възражение датата и часа на срещата, но настоя тя да стане в хотел Ан Дан в Шолон. Просто защото Шиндо познаваше отлично както самата сграда, така и околността. В това имаше здрав разум. Отдавна беше разбрал, че най-важното нещо при подобни срещи е „миризмата“ на околната среда — онази неповторима комбинация от гледка и звук, вкус и усещане, които правят тази среда позната, които прогонват възможността за неприятни изненади.
Никълъс добре разбираше, че Шиндо е принуден да действа под напрежение. В параноичен Виетнам всяко разследване трябва да се води в условията на максимална секретност. Нестабилното правителство продължаваше да воюва с разбунтували се военни подразделения, планински племена и етнически групировки, това автоматически правеше подозрителен всеки чужденец. В допълнение Шиндо и Никълъс нямаха, никаква представа нито за самоличността, нито за силата на противника си. Винсънт Тин и съдружниците му спокойно биха могли да се окажат замесени в контрабанда на наркотици и оръжие, в съдружие с жадни за власт китайски опиумни крале, с отделни кланове на японската Якудза… Списъкът можеше да продължи безкрай… Общото в това плашещо със своята многоцветност гъмжило беше едно — всички изброени и неспоменати сили и личности бяха опасни, техни шпиони действаха на територията на Сайгон и околностите му. Никълъс съзнаваше, че не може да се бори с тях на равни начала, следователно трябваше да обмисля всяка стъпка с изключително внимание. В противен случай и той, и Шиндо, лесно можеха да изчезнат без следа…