Протегна ръка, но Транг приклекна до него и напрегнато извика:
— Не! Няма време!
После се изправи и хукна наляво. След миг фигурата му се стопи в мрака. Никълъс хвърли последен поглед към проснатото тяло на Шиндо и го последва.
„Вдигнах пистолета си и го убих, подчинявайки се на изричното му желание…“ — това бяха думите на Шиндо за някогашния му любим, нали? Сега обаче Никълъс разбра, че той е имал предвид и себе си… Просто не е бил в състояние да живее далеч от Виетнам. Войната го беше оплела в лепкавата си паяжина и в крайна сметка той беше умрял точно така, както винаги е мечтал — на територията на Виетнам, от вражески куршум…
Тичаше редом с Транг, тъмните задни улички се сменяха в бърза последователност, това окончателно го обърка. Предполагаше, че точно такава е целта на лудото им тичане. Объркваше се не само той, но и евентуалните им преследвачи. В главата му напираха десетки въпроси, които би искал да зададе едновременно на Транг. Най-главният от тях беше, разбира се, дали изстрелът е бил предназначен за него?
Най-сетне излязоха на улица „Тран Ван Кию“. Пред тях мътно проблясваха водите на канала Кин Бен Нге, пресечени от тесния мост на улица „Кон Глуок“.
Транг се плъзна покрай моста и изчезна в мрака под него. Никълъс за миг спря, хвърли поглед зад гърба си. Не се страхуваше от мрака, но изобщо не познаваше Транг, не беше сигурен дали не го чака капан…
По дяволите, какво означават тези съмнения в момента? Ако Транг не е подставено лице, той наистина има нужда от него. Шиндо е мъртъв, този човек вече е единствената му връзка със започнатото разследване. Без него едва ли ще постигне някакъв напредък…
Сви глава в раменете си и се гмурна в мрака. Затъна до колене в мръсотия, вонята беше непоносима. Очите му постепенно свикнаха с тъмнината и скоро обхванаха очертанията на малка лодка завързана за една от подпорите на моста. По тихото шумолене на копринените дрехи разбра, че Транг се придвижва натам. Ръцете му отвързаха въжето, лодката се насочи към средата на канала. Никълъс скочи вътре и широко разкрачи крака, за да успокои опасното разклащане.
Бавно се измъкнаха изпод моста, Никълъс направи опит да открие евентуални преследвачи, но бързо се отказа. Хората по брега на канала и моста бяха прекалено много, а осветлението — твърде оскъдно. Отгоре на всичко и лодката силно се клатушкаше. Прибегна до помощта на танжинското си око, лазерният лъч на концентрираната му психика започна да търси присъствието на врага. Но хората бяха наистина прекалено много, смущенията — прекалено силни. Четенето на мисли не беше най-силното оръжие в танжинския арсенал. Истинските майстори бяха в състояние да се доближат до него чрез комбинация от интуиция, наблюдение и психическа прозорливост, но това не беше истинско четене на мисли и затова трябваше да се третира със съответната доза резервираност.
Струваше му се, че тук, в средата на канала, те са твърде уязвими. Обърна се да го каже на Транг и установи, че виетнамецът беше изчезнал. Лишена от копринения костюм и широкополата шапка, слабата фигура, наведена над шумния извънбордов мотор изглеждаше съвсем различно. Беше подчертано женствена и сърцето на Никълъс неволно пропусна един такт. Именно тази странност беше регистрирало съзнанието му в първия миг на тяхната среща, но не беше успяло да я разгадае…
— По дяволите! — изруга той и тежко се отпусна на напречната дъска. — Коя сте вие?
— Казвам се Бей — отвърна младата жена, а той се зае да я разглежда. Беше несъмнено красиво виетнамско момиче с гладка кожа, големи блестящи очи и дълга вълниста коса. Следователно шапката е била необходим атрибут от маскировката, а не ексцентрична прищявка, помисли си Никълъс. Неволно се възхити от уменията й. От образа на Транг не беше останала дори следа…
Какво стана с Транг?
На пълните й устни се появи усмивка, ръцете й майсторски управляваха лодката по течението.
— Нека опростим нещата — отвърна. — Да кажем, че Транг е бил убит там, на улицата, и да го забравим.
— Не става — поклати глава Никълъс. — Там беше убит човекът, който работеше за мен. А вие го зарязахте и…
Главата й рязко се завърта, тъмните й очи се забиха в лицето му:
— Това можеше да бъдете и вие! Не е зле да го запомните. Видяхте ли какво остана от черепа му? Това, към което се стремите, е както незаконно, така и крайно опасно, господин Гото! Кой тогава е отговорен за смъртта на този човек? Аз или вие?
Никълъс отвори уста да отговори, но езикът му сякаш залепна за небцето. Тя беше успяла да го стресне не само с думите си, но и с начина, по който ги изрече.