— Но това положение е изключително изгодно за „Годайшу“ — изтъкна Акинага. — Хаосът, предизвикан от финансовия колапс, е най-добрата среда за нашето процъфтяване. Нима не сте съгласен с мен?
— Съгласен съм — кимна Ушиба. — Но това само трябва да ни подтикне към единодушие в името на голямата цел — тотално завладяване на световната икономика!
Нощното небе имаше странно червен цвят. Никълъс сведе поглед надолу и разбра, че това се дължи на дългата колона камиони, придвижваща се с ръмжене към Ку Чи. Напрегна взор и с ужас установи, че те са пълни с полиция и войска.
— Копоите вече са по петите ни — тихо промълви той.
— Точно така — кимна Бей. — Вие имате могъщи врагове, господин Гото.
— Може би и двамата ги имаме.
— Всяка година плащам купища пари, за да съм сигурна, че нямам такива врагове! — поклати глава Бей и заби поглед в лицето му. След секунда се обърна по гръб и се хлъзна по склона на канавката, в която бяха намерили укритие.
Намираха се на около триста метра от пътя, когато Никълъс видя как раздрънканият автобус отбива встрани за проверка. Шофьорът беше свален и с ръце на главата отговаряше на въпросите на някакъв офицер, а войниците нахлуха в осветената кабина. Отдалеч приличаха на черни мравки върху бучка захар.
— Прекалено много са — замислено промълви Бей. — Няма да успеем да стигнем Ку Чи…
— Тогава да се връщаме в Сайгон.
— Изключено. Минава три часът сутринта. Ще се съмне, преди да стигнем, и тогава ще се окажем лишени от каквото и да било укритие… Ако преди това не се натъкнем на друга полицейска проверка.
— Не трябва ли поне да опитаме?
Бей сви рамене и тръгна в обратна посока. Но още преди да са изминали сто метра, тя рязко го дръпна към влажната земя. Ръката й се стрелна напред, към ярките светлини на фаровете, прорязващи нощното небе.
— Права бях — прошепна. — Вече ни очакват. Намираме се в центъра на гигантска примка, която бавно се свива около нас. Имаме само един път…
Обърнаха се и отново поеха по посока на Ку Чи. Когато се озоваха на склона, откъдето оглеждаха обстановката преди малко, тя вече се беше променила. С помощта на „кокоро“ Никълъс опипа мрака пред тях, почти веднага усети враждебно присъствие. Клекна до Бей и прошепна:
— Идват насам.
Бей запълзя към върха на възвишението.
— Откъде знаете? — попита тя. — Аз не виждам абсолютно нищо…
— Сега трябва да ми се доверите — отвърна Никълъс и затвори танжинското си око. — Срещу нас се придвижват поне дузина въоръжени войници. Вероятно шофьорът ни е предал…
— Не, едва ли… Той… — млъкна и стисна китката му с тънките си пръсти: — Насам! И по-бързичко!…
Поведе го надясно, по-далеч от възвишението и Ку Чи. Очевидно искаше да се изплъзне от стягащата се примка на преследвачите. Теренът стана хълмист, Никълъс усети миризмата на застоялата вода, покриваща оризищата. Тичаха около километър и половина в тази посока, после Бей рязко свърна наляво. Спуснаха се по лек наклон, отново промениха посоката и се отправиха към Ку Чи.
Чуха ромон на поток, Бей намали ход и тихо прошепна:
— Сега по-внимателно!…
Земята беше песъчлива, осеяна с камъни. Коренища и бодливи клони пречеха на движението и разкъсваха дрехите им.
— Това ли е най-добрата пътека? — попита Никълъс.