— Ще направя така, че да не бъдат обречени — отвърна Рок, следвайки неписаните правила при подобни разговори.
— Носиш ли дарове за генерала?
— Разбира се. Само един варварин или луд би дошъл с празни ръце при императора на Шан.
Това беше достатъчно, командирът на патрула му направи знак да се приближи. Рок събра багажа си с изключително внимание. Направи цяло шоу от разглобяването на оръжието и прибирането му. Онзи насреща трябваше да бъде сигурен в миролюбивите му намерения.
Командирът тръгна напред, войниците вървяха от двете страни на Рок. Вече не се страхуваше от тях, намираше се под зловещата протекция на генерал Куан. Ако в този момент някой ги нападнеше, войниците бяха задължени да запазят живота му, дори с цената на своя…
Лагерът на генерал Куан гъмжеше от въоръжени мъже. Сякаш всички, годни да носят оръжие, бяха свикани да посрещнат неканения гост. Тази примитивна демонстрация на сила все пак му направи впечатление. Означаваше, че го приемат сериозно, а това вече беше добра предпоставка за предстоящия разговор.
Преди пет години генерал Куан беше получил заповед да завладее платото Шан, да вземе търговията на забранената стока в свои ръце и по този начин да подпомогне икономиката на страната си, тънеща в отчайваща мизерия. Още тогава беше наясно, че главният му противник ще бъде китайският крал на опиума, държащ в ръцете си цялата благословена територия, а не слабите и зле въоръжени части на бирманската армия, които правеха епизодични опити да я поставят под свой контрол.
Вкараха Рок в основната постройка на лагера и го оставиха сам. Нямаше го дори младото момиче, което по традиция поднасяше чай. Съвсем умишлен жест от страна на генерала, който явно много държеше да покаже превъзходството си.
След около час в помещението влезе млада жена. Беше стройна и красива. Огледа Рок, после коленичи пред опушената дупка в земята и започна да разпалва огън. Постави три еднакви по големина цепеници над пламъчетата, изправи се и излезе.
Изтече още половин час. Рок чуваше единствено кучешки лай, накъсван от резки команди.
Генерал Куан се появи в целия си блясък. Носеше тъмни кожени бричове и груба риза в защитен цвят, над която беше наметнал американско пилотско яке от мека кожа, на ръкава му все още стоеше знакът на Четиринадесета ескадрила. За разлика от останалите опиумни крале в района, той не беше отрупан със злато и скъпоценности, единственото му украшение беше тънка верижка около врата, на която проблясваха рубини и сапфири. Придружаваха го двама телохранители, въоръжени с автомати.
Младата жена отново се появи, в ръцете й имаше чайник и лакиран поднос с две дебели керамични чаши. Окачи чайника на желязната кука над огнището, чаят скоро стана готов. Горещ, гъст и сладък, според тайландските обичаи. Рок не беше пил истински чай повече от шест месеца. Протегна ръка да поеме чашата си и с удоволствие вдъхна ароматния дим.
После, след доста проточилото се мълчание, той вдигна глава и каза:
— Съгласих се да платя обезщетение за нещастния инцидент, станал тази сутрин… Грешката беше моя и искрено съжалявам за това. Бих желал да осигуря семействата на загиналите…
Генерал Куан се замисли. Естествено, началникът на патрула вече беше докладвал за инцидента, но сега виждаше, че този дивак има маниери, и това го изпълваше със задоволство. Би могъл да го ликвидира и въпреки маниерите му, това едва ли щеше да учуди някого. И без това този дяволски чужденец беше станал опасен с присъствието си в Шан.
Генерал Куан виждаше алчността в очите на дяволския чужденец, чувстваше я толкова ясно, колкото смазката върху патроните в пълнителя си. Дивака искаше свой дял от маковата реколта — защо иначе ще се домъкне чак тук, в една забранена от бирманските закони територия?
Хм… Неговото „ва“ не изглежда чак толкова силно, колкото се говори, помисли си генерал Куан, докато наблюдаваше гиганта над ръба на чашата си. Сега ще си плати за униженията, които ми е причинявал, ще изтрие петното на позора… След като е имал глупостта да ми дойде на крака… А после ще го заровя до шията в дълбока яма и ще го оставя на мравките и слънцето…
Тревожеше се единствено от мисълта за Май. Къде изчезна тя? Защо не беше изпълнила заповедта да премахне този чуждестранен дявол? Може би още не е решила по какъв начин да го стори, въздъхна в себе си генералът. После в душата му се промъкна черно подозрение. Не, нещо е станало с нея! Сигурно са я пленили враговете му или пък нещо е станало в джунглата! Коремът му болезнено се сви. Какво ще прави без своята безценна Май? Тя му беше като талисман, всичко хубаво се беше случвало само в нейно присъствие…