— Още съм много млада, за да кажа отдавна… Малко повече от година.
— А какво е станало с предшественика ви?
Мари му демонстрира комплект безупречно бели зъби.
— Не беше добър колкото мен.
— Добре, предавам се — вдигна ръце Кроукър.
— Мари — обади се глас зад тях. — Забавляваш ли госта достатъчно добре?
— Да, сър.
Кроукър се обърна. Мъжът на прага беше висок и побелял, с издължено и някак печално лице. Пристъпи навътре и кухнята сякаш изведнъж се смали. В походката му нямаше нищо отпуснато, по скоро се движеше като моряк, свикнал на нестабилната палуба под себе си. Гърбът му беше леко приведен, сякаш се срамуваше от размерите си. Очите му бяха сини и ярки, носът — издължен, а устата — широка и решителна. Носеше обикновен панталон, бархетна риза и ловджийско сако от дебела вълна. Приличаше по-скоро на преуспяващ фермер, отколкото на един от най-влиятелните политици във Вашингтон.
— Беше проверен от електронната апаратура, сър — докладва Мари. — Чист е, няма оръжие и скрити микрофони.
Дидалъс кимна с глава и енергично стисна десницата на Кроукър.
— Аз съм Ричард Дидалъс, господин Кроукър. Доколкото разбрах, вие работите за агенцията…
Значи микрофоните са скрити в стените, съобрази Кроукър. Оттам вероятно надничат и очите на телевизионни камери.
— И да, и не… — отвърна той.
— Как така?
— Бях нает от господин Лилехамър само за едно определено разследване. Получих задачата да разкрия убиеца на Доминик Голдони, претекстът му беше, че няма доверие на вашите служители…
— Вероятно е имал предвид Леон Уоксман, бившия директор — кимна Дидалъс. — И се е оказал прав. Уоксман беше грешка.
Изявлението на века, помисли си Кроукър. Особено ако се вземе под внимание фактът, че под това име се е криел Джони Леонфорте — мъртъв от дълги години според архивите на полицията.
— Бих ви предложил да отскочим до тенис корта, ако сте приключил с кафето, разбира се — каза Дидалъс. — Искам да проверя състоянието на настилката, което през зимата крие много изненади…
Тримата станаха и се насочиха към вратата.
— Наложително ли е присъствието на Мари? — вдигна вежди Кроукър.
— Страхувам се, че е наложително, особено след провала с Уоксман…
Излязоха навън. Мари вървеше на няколко крачки зад двамата мъже, очите й внимателно опипваха околността. В далечината се мержелееше фигурата на градинаря. Беше слязъл от количката за голф и се навеждаше над вечнозелените храсти, ограждащи игрището.
— Някои проблеми трябва да се обсъждат на открито, далеч от чужди уши — поясни сенаторът.
Не стана ясно чии уши има предвид. Може би собствената си електронна система. Това би било доста интересно…
— Търся една жена, която работи в агенцията — рече Кроукър. — Или поне работеше по времето на Лилехамър…
— Име?
— Веспър Аркам.
Крачката на сенатора беше все така широка и равномерна, но облачетата пара от устата му видимо учестиха ритъма си.
— Каква работа имате с госпожица Аркам? — попита след кратко мълчание той.
— Искам да изясня някои въпроси, свързани с убийството на Доминик Голдони.
Сенаторът рязко спря.
— Боже Господи, човече! Лилехамър е мъртъв от три месеца! Кой ви е дал нареждане да продължавате разследването?
— Никой не ми е наредил да го прекратя.
— Започвате да събуждате любопитството ми, господин Кроукър — внимателно го изгледа през мъглата Дидалъс, после отново тръгна напред. — Малко са хората, които толкова стриктно изпълняват своите задължения… Мога ли да попитам кой ви плаща?
— Никой.
Дидалъс изсумтя.
— Значи сте човек с принципи или пък страдате от патологично любопитство… Много скоро ще разбера кое от двете…
— Предполагам, че именно вие ще заповядате да прекратя разследването.
— Какво ви кара да мислите така? — стрелна го с яркосините си очи сенаторът.
— Здравият разум. Вие сте бил близък със семейство Голдони, често сте канил на гости Доминик и сестра му Маргарет… Само преди два дни пратихте една отличните си лимузини да я вземе от летището. Доминик е имал глобални планове, които днес се осъществяват от Маргарет и вероятно от Веспър… Убеден съм в това.
— Което означава, че и аз съм вътре, така ли? — Дидалъс намали ход и поклати глава: — Аз съм големият лош вълк, който прави каквото си иска… Това ли е сценарият, оформил се в главата ви? — Спряха пред мрежестата врата на тенис корта, сенаторът рязко я отвори. — Правилно отбелязахте, че бях приятел на Доминик… Това може да ви прозвучи странно, особено когато го чувате от устата на член на Сената на САЩ… Но вие не сте имали късмета да познавате Доминик Голдони, който беше наистина необикновен човек. Наричат го рекетьор, но това определение е много далеч от истината. Вършил е много добрини, списъкът им положително би изпълнил доста листове… Не искайте от мен да ги изброявам. Не съм човекът, който може да го оправдава или обвинява…