Пристъпиха върху влажната повърхност на корта, Дидалъс мрачно поклати глава.
— Знаех си, че трябва да го покрия с тартанова настилка — промърмори той. — Я вижте каква кал!
— Знаете ли нещо за Веспър Аркам?
В ръката на Дидалъс се появи портативен компютър с размерите на длан. Пръстът му натисна няколко клавиша, главата му отново се поклати.
— Родена е в Потомак, щата Мериленд, преди тридесет и две години, в семейството на Максуел и Вони Харкастър. Образованието си получава в Йейл, защитава докторска дисертация по клинична психология в Колумбийския университет, след това работи в областта на парапсихологията в…
— Парапсихология?!
— Да — вдигна глава Дидалъс. — Тя е доктор на науките и почетен член на клуба „Менса“.
— Онези с големите глави!
— В този клуб членуват единствено хора с доказани гениални способности — поясни Дидалъс.
— Някога била ли е омъжена? — попита Кроукър.
Очите на сенатора се спуснаха към малкия екран, но Кроукър забеляза, че не четат информацията върху него.
— Да, преди доста време. За Джон Джей Аркам, собственик на строителна фирма във Вашингтон. Бракът се е разпаднал за по-малко от година.
— Но въпреки това тя е запазила името му — вдигна вежди Кроукър, очите му механично пробягаха по влажния корт. — Кажете, сенаторе, посетиха ли ви преди два дни Маргарет и Веспър?
— Не.
— Истината ли казвате?
Дидалъс пъхна компютъра в джоба си и решително вдигна глава:
— Вижте какво, господине! Може да минавам седемдесетте, но няма да прибегна до услугите на Мари, за да ви изхвърля от имота си! Ще свърша тази работа сам, при това с удоволствие!
— Зададох ви съвсем обикновен въпрос, сенаторе.
— Може би, но за човек два пъти по-млад от мен! — извърна се към Мари и подхвърли: — Какво ще кажеш, да поръчаме ли тартан?
— Определено, сенаторе — отвърна младата жена, сигурна че господарят й иска да чуе именно този отговор.
Кроукър бавно оценяваше противника си. Провокациите и умишленото дразнене бяха само част от наръчника, после идваше ред на прецизния анализ.
— Не правете грешка — обади се Дидалъс, сякаш прочел мислите му. — Аз не съм ваш враг. Искам да продължите своето разследване именно защото Доминик ми беше приятел. Ще ви уредя среща с Веспър Аркам, след като толкова настоявате. Кажете кога и къде, проблеми няма да имате.
— Добре — въздъхна Кроукър и за последен път се огледа. На няколко крачки от двамата стоеше Мари, очите й не изпускаха нито едно негово движение. Приличаше на стражево куче, готово да нападне. Градинарят беше свършил с подстригването на храстите и бавно се качваше в количката за голф. — Днес, точно по обяд. Мястото ще ви съобщя по телефона, в единадесет и четиридесет и пет. Ще бъдете ли тук?
— Не. По това време ще съм на заседание.
— Ако искрено желаете да помогнете на Доминик, ще намерите начин да вдигнете слушалката — хладно го изгледа Кроукър.
Дидалъс извади картичка, на нея бяха отбелязани служебният му адрес и телефон.
— Кажете името си на секретарката ми и нищо повече — отсече той. — Тя ще направи каквото трябва.
Младата виетнамка беше гола. Стоеше върху нисък дървен подиум, застлан с морскосиня коприна, лицето й беше лишено от всякакъв грим, с изключение на яркото червило. Устата й приличаше на кървавочервен лък, открояващ се по особено еротичен начин на фона на бронзовата, безупречно гладка кожа. Краката й бяха разкрачени, ръцете й стояха на кръста. По тялото й нямаше нито едно косъмче, светлината на газената лампа хвърляше коси отблясъци по него, въздухът тежеше от миризмата на розова есенция.
Пред нея стоеше още една гола жена, отпусната на четири крака. Главата й беше сведена надолу, гъстата черна коса почти опираше в пода. Лицето не се виждаше, фигурата беше напълно анонимна.
— Продължавайте — обади се Рик, макар че това едва ли беше необходимо. Очите му бяха присвити, дишаше тежко и бавно, сякаш в транс. Извън стените на това херметически затворено помещение пулсираше животът на Плаващия град. Окъпан в лъчите на топлото слънце или потопен в дъждовен порой… Рок не знаеше кое от двете, но това изобщо не го интересуваше. Беше оставил партньора си да се занимава с бизнеса, единствената реална действителност беше тук, между тези стени…
Изправената жена свали ръце от кръста си и ги сложи върху бутовете на клекналата, обърната с лице към Рок. Облиза пълните си устни, ръцете й потънаха в тялото на партньорката, коленете й леко се сгънаха. Очите на Рок започнаха да блестят от представата за това, което ставаше там, на дървения подиум. След известно време коленичилата жена започна да стене, лъскавата й коса се замята по коприната.