— Чудовище май наистина е най-подходящото определение за тоя тип — кимна Никълъс. — Ти бил ли си в Плаващия град?
— Щях да бъда, ако не се беше появил ти с проклетите си електронни платки. Рок моментално разгада играта ти и заповяда да те убият… Това е причината да се дразня само като те гледам… — Ван Киет намръщено се изплю през борда. — Хич и не очаквай извинения! Щях да ти пръсна главата точно като на оная мадама, с която беше направил комбина! Но първо трябваше да те разпитам, да те разбера кой си и с какви намерения се появяваш тук…
— Май ще се окаже, че намеренията ми са като твоите…
Таши замислено въртеше кутийката с бира между дланите си.
— Я ми кажи, наистина ли съществуват тези компютърни чипове от второ поколение? — попита той.
— Наистина — кимна Никълъс. — Но се намират на безопасно място в една токийска лаборатория. Никога не бих поел риска да ги взема със себе си.
— Тогава какво щеше да покажеш на Абраманов?
— Значи Абраманов съществува, така ли?
— Разбира се — отвърна Таши. — Съществува и работи като луд зад стените на Плаващия град… Върху някакъв проект, който няма нищо общо с наркотиците на Рок.
— Рок не е само търговец на наркотици — вметна Ван Киет. — Има репутацията на един от най-големите доставчици на оръжие в света. Дребните диктатори и терористи не фигурират в списъка на клиентите му — те пазаруват от Русия и Китай, които предлагат второкачествена стока в изобилие. Към Рок се обръщат най-големите — онези, които искат да притежават най-доброто… А то е американско оръжие от най-последен модел…
— Там му е силата на Рок — кимна Таши, извади още една кутийка бира от хладилника и я отвори. — Притежава таен, но сигурен канал за доставка… С кого? Никой не знае… Може би с ръководни фактори в американската армия, с Пентагона, или пък директно с производителите… Но фактът си е факт — доставя всичко, което поръчват клиентите, конкуренция няма. Посредниците се свързват лично с него и му плащат огромни суми. Може да им иска колкото реши, такива са правилата на играта, когато си монополист… Няма мърдане.
— А ако някой прояви глупостта да се оплаче — щрак и готово! — пръстът на Ван Киет се сви около въображаем спусък.
— Като Винсънт Тин?
— Сигурно — сви рамене Ван Киет. — Макар че по мое лично мнение копелето е станало прекалено алчно и Рок е решил да го накаже за назидание… В този бизнес от време на време трябва да се правят подобни демонстрации… Помагат на гражданите да си налягат парцалките…
— Но защо правителството на Виетнам позволява съществуването на подобно място? — попита Никълъс.
— Ти шегуваш ли се? — троснато отвърна Ван Киет. — За тях бизнесът на Рок е истинска златна мина! Кръстил е крепостта си „Плаващият град“ именно защото го е издигнал като непристъпна феодална крепост, независима от никого. А на висшите правителствени функционери плаща такива пари, че те категорично отричат съществуването на неговото независимо кралство… Ето какво представлява Плаващият град.
Никълъс довърши бирата си, с кратко поклащане на глава отказа втората, предложена му от Ван Киет. Въпреки бързото си възстановяване, вече започваше да усеща умората и напрежението на дългия ден. Главата му бучеше, имаше нужда от един здрав и спокоен сън…
— Някой от вас да е чувал името „Факел-315“? — попита той, после им разказа за компютърната архива на фирмата „Авалон ЛТД“ и истинското значение на условното наименование. — Става въпрос за оръжие с огромна разрушителна сила, което положително ще отнеме живота на хиляди невинни хора.
— Може би точно над него работи Абраманов — подхвърли Ван Киет.
— Но той не е ли кибернетик и специалист по електронните езици? — учуди се Никълъс.
— Точно такъв е — отвърна Ван Киет. — Но очевидно притежава и други умения. Според някои информации шест месеца след неговата поява Рок е транспортирал големи количества олово и отработен уран-238…
— Имаш ли представа за какво се използва подобен материал? — попита Таши.
— Най-често за съхранение на радиоактивни вещества — отвърна Никълъс, вълнението му видимо нарастваше. — Може би наистина сме на прав път… Не се ли поразровихте около Абраманов?