— И още как — промърмори Таши. — Но не спипахме доникъде… В Русия цари истински хаос. Бюрократите се борят да оцелеят и изобщо не им е до събиране на информация за някакъв беглец… А открия ли някой по-благосклонен, той още следващата седмица се оказва без работа…
Ван Киет замислено почукваше кутийката в устните си.
— Знаете ли, мисля че в Сайгон има един човек, който може би ще ни помогне — промълви той. — Пристигна преди четири дни от Банкок през Осака, но от паспорта му разбрах, че е тръгнал от Москва… Помня го, защото напоследък почти нямаме пристигащи от Русия. Тукашните страшно ги мразят. Плюят ги, бият ги, опитват се да ги ограбят… В полицията имаме цял куп оплаквания от американци, които са били пребити само защото са ги взели за руснаци…
— Не бива да мислим, че ще знае нещо за Абраманов само защото е руснак — поклати глава Никълъс.
— Този ще знае — заплашително оголи жълтите си зъби Ван Киет. — Ако Абраманов наистина е ядрен физик, двамата положително ще се окажат познати… Защото новопристигналият е бил директор на Института по атомна енергия „Курчатов“ в Москва!
— Но какво търси тук?
— В Сайгон човек като него може да търси само две неща — отвърна Ван Киет, стана на крака и включи двигателите. — Пари и нови господари.
— Може би си прав — промълви Таши и затвори вратичката на хладилника. — Което означава, че е тръгнал за Плаващия град и неговия абсолютен властелин Рок…
Кроукър стигна до определената за събаряне сграда и слезе от таксито. Влажният градски ветрец сякаш го прочистваше, особено след Гордиевия възел в имението на Дидалъс. Сред шума и оживлението на града се чувстваше добре, много бързо му дойде до гуша от крепостта в стил Джеймс Бонд на сенатора. Този човек положително притежаваше вродена дарба да манипулира хората, контролираше властта по наистина забележителен начин. Макар и професионалист в мигновената преценка, в този случай Кроукър изпита сериозни затруднения. Искрен ли беше този човек, или просто умело се прикриваше? Дали Веспър и Маргарет са го посетили, или Дидалъс действително не беше се виждал с тях?
Спря първия човек, който се изпречи насреща му.
— Търся Джон Джей Аркам. От офиса казаха, че е някъде тук…
Работникът махна с ръка по посока на изоставената служебна сграда, която скоро щеше да престане да съществува.
— Вътре е, контролира поставянето на зарядите… — Имаше предвид шашките динамит, които щяха да съборят масивното здание като картонена кула. — Едър мъж с руса коса, не можете до го сбъркате… — подаде на Кроукър пластмасова каска и добави: — Дръжте. Не я сваляйте от главата си, дори когато отивате да пикаете…
Кроукър му благодари, нахлупи каската и влезе. Не беше трудно да открие Аркам, защото неговата компания за разрушаване на изоставени сгради се оказа най-голямата в района. От офиса бяха свикнали да изпращат евентуалните клиенти направо на работната площадка, тъй като шефът рядко се задържаше там.
Вътрешността на сградата беше оголена и кънтяща, тук-там се виждаха зейнали врати без рамки и метални греди. Въздухът тежеше от миризмата на изсъхнал хоросан и стара боя. На места стените бяха оголени, отдолу стърчаха ръждясали тръби и електрически кабели. Изолационните платна бяха изтръгнати от бездомниците, превърнали ги в свои завивки през дългите и студени зимни нощи. Може би са се спасили от замръзване, но един Господ знае какви поражения на дробовете им са нанесли азбестът и разкъсаните пластове стъклен памук.
Кроукър с мъка преодоляваше купчините отпадъци. Най-сетне забеляза група мъже, приведени над един от ъглите — на мястото, където се събираха четири носещи греди от дебела стомана. Оттам се носеше оглушителен грохот на пневматичен чук, над главите им се издигаха облачета прах.
— Господин Аркам? — извика Кроукър. Наложи му се да извика още няколко пъти, преди едрият мъж да вдигне глава, чул името си сред данданията.
— Лю Кроукър, искам да поговорим — пъхна под носа му значката си Кроукър.
Мъжът каза нещо на работника до себе си, чукът продължи своята работа. Пристъпи към Кроукър и свали големите защитни очила, после се зае с маската против прах. Лицето и ръцете му бяха побелели.
— Страхувам се, че времето ми е малко — промърмори той. — Крайният ми срок беше вчера, вече закъсняваме…
— Разбирам и ще бъда кратък — кимна Кроукър. — Искам да си поговорим за вашата бивша жена…
Аркам внимателно го огледа. Беше наистина едър мъж, висок най-малко метър и деветдесет, с широки рамене, тънка талия и гъвкави бедра. Приличаше на полузащитник от университетски отбор по бейзбол, дори грубият работен комбинезон не можеше да прикрие привлекателността му. С Веспър са били великолепна двойка, неволно си помисли Кроукър.