— Да излезем оттук — махна към изхода Аркам. — Иначе няма да чуваме какво си говорим.
Поведе го към един от страничните изходи, озоваха се на някаква вътрешна алея, сивата повърхност на асфалта беше мокра. В далечния й край няколко мъже разглеждаха архитектурните планове и очевидно избираха място за експлозивите.
— Какво искате да знаете за Веспър?
— Всичко.
— Тогава сте сбъркал адреса — изсумтя Аркам. — Аз я обичах, но никога не съм я познавал…
— Толкова ли беше умна?
— Сигурно, да я вземат мътните — въздъхна гигантът. — Знам толкова, колкото и вие. — Запали цигара, напълни дробовете си с дим и погледна горящия връх с видимо отвращение. После я размаза с тока на грубия си ботуш. — Знам, че мога да ги откажа, вече толкова много пъти съм го правил!… — избърса челото си с ръкава на комбинезона и погледна Кроукър: — Малко мога да ви кажа за Веспър… Мисля, че и тя ме обичаше по свой начин, но един Господ знае какъв точно беше той… Бях незначителна частица от живота й, знаете… Изчезваше с дни и седмици, а после отново се появяваше. И знаете ли какво отвръщаше, когато я питах къде е била? „Джей, аз си имам свой собствен живот. Или ме приемаш такава, или ме напускаш!“
Очите на едрия мъж се сведоха надолу.
— И в крайна сметка наистина я напуснах… Не ми даде никакви шансове, макар че ако питате нея, сигурно ще ви каже обратното… — отново въздъхна и добави: — Може би и тя ме обичаше… Но какво в крайна сметка означава това? Не мога да ви кажа, и до днес тази жена е пълна загадка за мен…
— Може би точно затова сте я харесвали…
— Че кой мъж няма да я хареса? Но до един определен момент. Загадъчността беше за нея нещо повече от игра, в това съм напълно сигурен. Когато ставаше сериозна, тя наистина беше дяволски сериозна. Чак тръпки ме побиваха, макар че никога в живота си не съм изпитвал страх… — На лицето му се появи крива усмивка: — Вероятно защото съм як като бик… В същото време откровено си признавам, че на моменти Веспър направо ми изкарваше акъла!
— По какъв начин?
— Беше дяволски умна! — тръсна глава той. — На практика думичката „умна“ е твърде слаба, за да я опише… Понякога имах чувството, че е проникнала направо в мозъка ми и знае всичко за мен! — Широките рамене се повдигнаха и отпуснаха: — А в следващата секунда оставах с усещането, че е забравила напълно за моето съществуване… — погледна часовника си: — Май вече е крайно време да се връщам на работа…
Кроукър го остави да направи няколко крачки и едва тогава подхвърли:
— Но има и друго, нали?
Едрият мъж бавно се обърна.
— Не, няма.
— Господин Аркам, бившата ви жена има сериозни неприятности.
— Така ли? Колко сериозни?
— Честно казано — фатални — отвърна Кроукър и неволно потръпна от начина, по който залагаше капан на този човек. Но и сега, както при повечето случаи, почти нямаше право на избор. Хората не обичат да си разкриват душата пред представители на властта, затова човек трябва да открие слабото им място и да натиска именно там. Аркам неволно беше разкрил своето слабо място — Веспър. Въпреки раздялата, той продължаваше да я обича.
— И какво, ако наистина има друго? — върна се едрият мъж. — Как това „друго“ може да й помогне?
— Искам да разбера що за човек е тя, господин Аркам — отвърна Кроукър. — Ще бъде невинна до доказване на противното, но колкото по-добре я познавам аз, толкова по-големи са шансовете ми да я спася… Не бихте й отказали помощ от такъв характер, нали?
Въздухът тежеше от влага, мръсната вода се стичаше по алеята, от вътрешността на сградата долиташе резкият пукот на пневматичния чук. Кроукър долавяше всичко това, но престана да му обръща внимание. Сякаш беше съскане на магнетофонна лента, което човек игнорира, за да чуе любимата музика…
Аркам натика лапите си в джоба на комбинезона и кимна към протезата на Кроукър.
— Отлична изработка… Върши ли ви работа?
Кроукър се огледа, после изтегли ръждясала водопроводна тръба от купчината боклук в съседство. Нагласи я така, че да балансира между металните пръсти на протезата, после рязко стисна. Тръбата се изви почти под прав ъгъл.
— Страхотно — беше оценката на Аркам. — Въпреки това бас държа, че бихте предпочели да си имате истинската…
От тона на гласа му личеше, че знае какво е непоправима загуба. Може би това е ключът, помисли си Кроукър. Ще бъде по-лесно, ако ме приема като колега по съдба…