Сами по себе си тези аргументи бяха напълно разумни, но Ушиба познаваше Шоза твърде добре и усещаше личните му мотиви. И той, подобно на лудия Томоо Козо, опитал се да убие Линеър навръх Нова година, действаше под натиска на огромна жажда за мъст. А Ушиба никога не можеше да повярва в мотиви за лично отмъщение. То не можеше да се вмести в рамките на „канрьодо“ — железния закон на самурая бюрократ, на който той беше обречен да служи, докато е жив. А и противоречеше на всичко, на което такъв човек е посветил живота си. Беше виждал много хора, които отиват по дяволите поради желанието си за отмъщение. Много повече, отколкото би желал да си спомня…
В своята продължителна борба срещу американците Ушиба се беше опитвал да оценява болезнените удари на желанието за лично отмъщение. Невинаги успяваше, но беше убеден, че е обречен всеки, който се опитва да нагажда морала към своите лични въжделения. Томоо Козо и Шоза бяха ярък пример в това отношение, докато самият Ушиба беше твърдо убеден, че моралът трябва да бъде железен и непоклатим като правилата на „канрьодо“ и будизма, върху които се крепи светът. В противен случай човек се превръща в мекотело, а сърцето му се свива като хербарий.
Надяваше се Шоза да се вразуми след нещастието с Козо, но оябунът беше упорит, в душата му все още тлееше опасното огънче на младежката самоувереност. Очевидно вярваше, че горещото желание е достатъчно, за да задържи на разстояние смъртта и поражението. Една опасна, крайно опасна илюзия! В подобно поведение Ушиба не виждаше нищо добро, нямаше никакво желание да бъде въвлечен в неразумната игра на Шоза.
Очите му бяха насочени навън, към красивия и широк булевард „Омотесандо“ зад опушените стъкла на лимузината. Не виждаше нищо, мислите му бяха концентрирани върху Шоза и Акинага и промените във Вътрешния съвет на Кайшо, след като Оками беше минал в нелегалност.
Тетцуо Акинага беше собственик на различни заведения и магазини в Токио, но слабостта му бяха малките и изискани бутици, които управляваше лично и благодарение на този факт те се превръщаха във верига, опасваща цяло Токио. Последното му увлечение се наричаше „Големите бели хора“ и представляваше мрежа от скъпи магазини за мъжко бельо в центъра на града.
Колата спря, Ушиба осъзна този факт едва когато шофьорът излезе да му отвори вратата. С усилие на волята потисна острата болка в стомаха си и бавно излезе.
Магазинът се намираше в Харажуку, на хвърлей място от храма Мейжи. Ушиба си проправи път през навалицата на тротоара и отвори вратата. Всъщност това тук трудно можеше да се нарече магазин. Беше по-скоро обществена пералня за мъжко бельо, напълно автоматизирана. Срещу определена месечна такса абонатът получава ключ от съвсем обикновена на вид желязна кутия, в която оставя своето мръсно бельо. Четиридесет и осем часа по-късно си го получава обратно — почистено, колосано и безупречно изгладено.
„Бизнесът е страхотен, хвалеше се Акинага. Особено след зачестилите кражби на бельо от въжетата за простиране край жилищните блокове. Печеля пари от фетишизма на разни извратени типове“, смееше се той.
Започнаха разговора си в една от задните стаички на пералнята. Въздухът тежеше от миризмата на препарати, подът потръпваше от тежкия тътен на големите машини за химическо чистене.
Мрачен и неприветлив, Акинага напълни чашите с чай. Седяха на ниски столчета, помежду им имаше масичка с дебели крачета. Мебелировката представляваше странна смесица от модерен японски стил и класически европейски форми. Върху плота на масичката имаше телефон и чинийка със сладкиши, предназначени да убият изключително горчивия вкус на зеления чай. Отпиваха мълчаливо от чашите, после хвърляха по някой сладкиш в устата си. Видимо се наслаждаваха на двете остро противоположни вкусови усещания, придържайки се плътно към традиционния ритуал. Свършиха, появи се младо момиче и сръчно разчисти масата.
Ушиба изчака вратата да се затвори зад гърба му и каза:
— Трябва да обсъдим един въпрос от изключително важно значение.
Акинага леко наклони глава и това беше единственият признак на изненада, който си позволи да покаже.
— Вашето посещение е голяма чест за мен, дайжин — почтително промълви той.
— Преди известно време научих, че Шоза е тръгнал по изключително опасен път…
— Шоза е човек, който действа доста необмислено и прибързано, когато става въпрос за лични дела… — Изражението на Акинага продължаваше да бъде намръщено. Сякаш се караше на палаво дете. — Сега пък какво е направил? — Устните му се свиха от отвращение, приличаше на човек, който трябва да избърше задника на хлапето, наакало се насред улицата.