Затвори очи, но сърцето му блъскаше с такава сила, че беше принуден да се изправи и седне. Направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания, Веспър не му излизаше от главата. Колкото повече информация събираше за нея, толкова по-опасна и едновременно с това по-привлекателна му се струваше тя. По всичко личеше, че е човек на Дидалъс още от момента, в който е започнала да следва в Йейл с парите на „Авалон“. Все още беше убеден, че тази компания е собственост на „Годайшу“, но не можеше да разбере защо и как тази жена се е оказала начело на фирмата „Моргана“… Нима между двете има връзка?
Облиза устните си, в устата му се появи солен вкус. За пръв път си даде сметка, че се намира в сериозна опасност. Дори мисълта за Веспър Аркам го караше да се изпотява. Това не беше му се случвало от времето, когато за пръв път застреля човек — някакъв наркоман, пръснал главата на партньора му с железен прът…
Преди много, много години…
Храната пристигна, той лакомо се нахвърли върху нея. Очите му внимателно тичаха по гъсто изписаните редове на разпечатката от дванадесет страници, съдържаща всички телефонни разговори на „Моникърс“ за последните три месеца.
Нямаше ясна представа какво търси, скоро разбра, че каквото и да е то, няма да го открие тук… Никакви по-особени разговори, не беше набиран номерът на сенатора Дидалъс, президента или пък на някой от босовете на организираната престъпност… Насочи вниманието си към разговорите, които се повтаряха по няколко пъти в рамките на един месец или пък продължаваха и в следващия. Бяха доста, на пръв поглед съвсем безобидни. С доставчици на хранителни продукти и алкохол, заведения за химическо чистене и други подобни, съвсем нормални за всеки почтен бизнес… Направиха му впечатление няколко поредни разговора с Лондон, номерът беше на фирма „Малъри Ентърпрайсиз“ в Хамърсмит. Дали пък оттук няма да изскочи нещо?
Погледна часовника си и набра кода на Лондон. Там беше късен следобед, но все още в рамките на работното време.
— „Малъри“ — съобщи му свеж женски глас с подчертан английски акцент.
— О, здравейте — бодро извика Кроукър. — Казвам се Филип Марлоу и работя в „Моргана Инк.“… Всъщност още съм съвсем нов и ми казаха да…
— Почакайте за момент, моля.
След миг тишина в слушалката забоботи сочен баритон със средноатлантически акцент — нещо средно между литературен английски и американско наречие:
— Марлоу ли се обажда? Известният американски детектив?
— Точно така — опита кратък смях Кроукър. — За съжаление обаче рядко ме бъркат с него…
— Никога не съм чувал за вас, Марлоу. Кога казвате, че сте постъпили?
— Изобщо не съм постъпвал — отвърна Кроукър и прекъсна разговора. Е, добре. „Малъри Ентърпрайсиз“ има някаква връзка с „Моргана“. Но какво от това? Наведе се и взе разпечатката, която му предаде мадамата, представила се за сестра на Веспър. Тя беше точно копие на новата, получена току-що. С едно малко изключение, което вече очакваше — вътре липсваше номерът на „Малъри“… Умно момиче, поклати глава Кроукър. Но не чак толкова…
Приключи с храненето, извади картичката на Дидалъс и набра номера на канцеларията. Секретарката го осведоми, че сенаторът още не е там, но се е обадил да предупреди за него. Кроукър й предаде къде ще чака Веспър и замислено остави слушалката. Къде ли е отскочило старото момче след сутрешната им среща?
Слезе във фоайето и направи поръчка за кола под наем. Помоли служителката да я остави на негово разположение пред хотела, после скочи в първото свободно такси и се насочи към Дюпон Съркъл. Измина пеш няколкото преки до музея „Филипс“. Някога тази сграда е принадлежала на Дънкан Филипс — наследник на голямата стоманодобивна компания „Джоунс и Лафлин“, а през 1921 година е била превърната в музей на импресионизма и постимпресионизма.
Една от най-ценните придобивки на музея беше „Пикник на лодката“ от Реноар, която собственикът беше имал късмета да закупи за 125 000 долара в края на 1923 година. Кроукър застана пред нея. Картината беше ярка и жива, композирана според най-добрите традиции в изкуството на великия художник. Богато и свежо лятно утро, типично за галската провинция. Мъжките персонажи бяха с отлично телосложение, а жените — весели, закачливи и апетитно закръглени. Всичко беше точно такова, каквото трябваше да бъде.
Каква разлика между картината и реалния живот, въздъхна в себе си детективът. Какво общо има тя с хора като Маргарет и Веспър, като Доминик Голдони и Чезаре Леонфорте — превърнали се в символ и движеща сила на един отминаващ век? Колко безумно далеч са тези ведри персонажи от тях? Колко усилия са необходими, за да се завърне човек към своите някогашни корени?