Настаниха се един срещу друг и тя му подаде чашата. Той отпи една глътка, чувствайки ясно желанието й за разговор. Лю Кроукър определено му липсваше. Периодичните им телефонни разговори бяха източник на воля и енергия и за двамата, особено сега, след като затънаха сред тайнствени интриги.
— Броят на жените в кръстословицата е доста интересен — беше казал на Кроукър той по време на последния им разговор. — Първо двете сестри — Маргарет и Челесте, едната в Ню Йорк, другата във Венеция, ангажирана от Оками… После идва ред на Рената Лоти — майка на Доминик и влиятелна фигура в задкулисните игри на Вашингтон. И накрая — тази Веспър, която действа в тясно сътрудничество със сенатора Дидалъс… Най-странното е, че всяка от тези жени заема ключова позиция в своята област и може да упражнява съвсем реална власт…
— Предполагам, че вече имаш хипотеза — беше отвърнал Кроукър. — Надявам се да я споделиш с мен, защото имам големи проблеми с Веспър. Тази жена не попада в нито една от категориите, с които съм свикнал да боравя…
— Останалите също. Имам чувството, че именно твоята Веспър е ключът към загадката… Не мога да се аргументирам с нищо конкретно, но не е зле да помниш това докато си в Лондон…
— Никога няма да ми се довериш, нали? — долетя някъде отдалеч гласът на Сейко и той побърза да се върне в настоящето. Очите й изпитателно го гледаха над ръба на чашата.
— Нанги има доказателства, че Масамото Гоей — специалист по електронна реч и научен ръководител на проекта „Чи“, е пряко замесен в кражбата на невронните платки — тръсна глава Никълъс. — У него съществуват съвсем определени подозрения, че именно ти си му помогнала да прехвърли стоката във Виетнам и да я предостави на Винсънт Тин…
— Виновна съм.
— Какво?
— Наистина помогнах на Гоей — кимна Сейко. — Но не за пари, както мислеше Тин, и не по идеологически съображения — както вярваше Гоей. Направих го с единствената цел да помогна на Таши и Ван Киет да проникнат в Плаващия град. Хибридът, създаден от крадените невронни платки и основните компоненти на американската разработка „Кошер“, беше техният пропуск… Поне така си мислеха… За съжаление Тин, който беше единствената връзка с Рок, категорично отказа да им сътрудничи. Не помогна и натискът, на който го подложи Ван Киет…
Никълъс се замисли. Дали тази жена казваше истината, или започваше да плете поредната си интрига?
Не можеше да се докосне до душата й дори с концентрирания сноп на психическата си енергия. Просто защото в момента, в който разтваряше танжинското си око, тялото й откликваше с подчертано сексуални вибрации. Всичко, казано от нея, изглеждаше напълно логично, но дали отговаряше на истината?
Не можеше да определи дали е сред приятели, или е попаднал в гнездо на отровни пепелянки…
— Тогава кой е убил Тин? — попита на глас той. — От това, което твърдите вие с Таши, стигам до заключението, че Рок е имал съвсем основателен мотив, а и добрата възможност да го стори. Но ми липсват доказателства…
— Това наистина ли е важно за теб? Тин е мъртъв и никой не може да го съживи — Сейко стисна зъби и добави: — Получи си заслуженото!
— Трябва да зная истината — поклати глава Никълъс.
— Вече ти я казах — остави чашата см тя, вдигна ръце с дланите нагоре и добави: — Хайде, провери я с твоето чудотворно Тао-тао!
Той не отвърна нищо, очите му се забиха в нейните с такава интензивност, че тя неволно примигна.
Погълна още малко от топлата течност, тръсна глава и продължи:
— Искам да ти кажа нещо… Някога имах брат, казваше се Матцуро… Предлагам да чуеш как умря, защото… Защото това стана при доста особени обстоятелства… — замълча за момент, сякаш се колебаеше дали да продължи. После започна, очите й не се отделяха от празната чаша: — Матцуро беше доста особен… В смисъл, че липсваше синхрон между възрастта и умственото му развитие… — примигна, вперила поглед в дъното на чашата, сякаш там виждаше образа на мъртвия си брат: — Беше две години по-малък от мен, но със съвсем детска психика. Не разбираше нищо от това, което го заобикаля… — гласът и почти заглъхна: — Не познаваше света…
Пръстите й нервно се свиваха и разпускаха в скута.
— По онова време, някъде преди около пет години, аз все още живеех с тях — с Матцуро и мама… Тя работеше в един „акачочин“ (нощен бар), на мен се падаше да го наглеждам, докато я нямаше… Всяка вечер го къпех и го слагах да си легне. Това беше нещо като ритуал, който той обожаваше… Разказвах му приказки, смеехме се… В такива моменти изглеждаше почти нормален…