Уоксман — човекът с хиляди лица и стотици имена, служеше в американската армия под името Джонатан Ленърд и беше взел участие в окупацията на Япония. Но истинското му име беше Джон Леонфорте.
Имаше три деца — Гадняра, Майкъл и Джаки, единствената му дъщеря. Тя обаче беше починала едва двадесетгодишна, жертва на автомобилна катастрофа. Голямата загадка беше Майкъл. Бунтар по душа, той не търпял никаква власт, но въпреки това е бил приет за член на Специалните войски във Виетнам. Скоро след това изчезнал безследно в джунглите на Лаос, покрия се толкова майсторски, че дори супершпионите на Пентагона не били в състояние да го засекат. Никой не знаеше дали все още е жив.
Според Микио Оками Джонатан Ленърд би трябвало да бъде мъртъв, паднал от собствените му ръце по време на едно улично стълкновение през 1947 година. Но той успял да се добере до болницата и оцелял. След като раните му зараснали, Джонатан се подложил на сложна пластична операция и външността му била коренно променена. Така на бял свят се появил Леон Уоксман. Никой не знаеше как е попаднал в полезрението на Ричард Дидалъс — краля на шпионите, но фактът си беше факт. И Уоксман останал начело на секретната агенция на сенатора чак до смъртта си в края на миналата година.
Тези подробности за бащата на Гадняра Кроукър научи от Фейт Голдони — майката на Доминик, която е била близка с него в Токио. Тя също беше от хората, които сменят имената си с лекота. Сред правителствените кръгове на Вашингтон беше известна като Рената Лоти, влиянието й беше невероятно. Кроукър лично се увери в това по време на краткото си посещение в имението й, осъществено по настояване на Маргарет. А елиминирането на Леон Уоксман беше нейна лична заслуга.
Странно, но Фейт нито веднъж не спомена името на сенатора Дидалъс. А Кроукър се интересуваше именно от него, по-точно от връзките му с АМОП — Агенцията за модерни отбранителни системи към Пентагона. Дали някой в тази агенция знае за съществуването на „Факел-315“, дали подозират, че това непознато оръжие ще бъде изпробвано на 15 март? Или всичко това бяха само внушения? Кроукър много се надяваше да получи информация в тази насока от следващите новини на информатора Нишики… Защото имаше силното предчувствие, че Микио Оками и покойният Доминик Голдони са били свързани по някакъв начин със сенатора Дидалъс. В краен случай ги е свързвала тайнствената компания „Моргана“, чиято основна дейност очевидно е незаконната търговия с оръжие.
Компанията става все по-интересна, помисли си Кроукър. Доминик представя сестра си на сенатора Дидалъс, който наблюдава пряко дейността на АМОП. На свой ред Маргарет е в приятелски отношения с Веспър, която пък работи за „Моргана“, а в допълнение е част от информационната мрежа „Нишики“, създадена от Оками. Всички играчи са по местата си, на Кроукър остава само да разбере кой каква роля изпълнява.
Затвори очи и мигновено заспа. Това беше грешка. Събуди се стреснато, по горната му устна бяха избили ситни капчици пот, подмишниците му неприятно влажнееха. Съзнанието му все още се бореше с кошмарния сън. Сън, в който се сбъдваха най-ужасните му предчувствия: две жени бавно пристъпват по затъмнената сцена, дочува се възбуден шепот и еротично потъркване на коприна в голо тяло… После идва ред на гласа — жесток, силен, непоколебим. Гласът на Маргарет, който заповядва на Веспър да го убие…
Към тавана се издигаха гъсти облаци дим, лениво помръдващи от вибрациите на черните тонколони, които бяха наредени в полукръг около огромна машина за караоке. Предната част на компютъризираното чудовище беше оформена като никелирана решетка на стара американска лимузина — последният писък на модата в Япония. Разбира се, само след три месеца този образ ще излезе от употреба и на негово място ще се появи нов…
Дребен мъж с делови костюм се опитваше да пее „Бъди моята любов“ и да прилича на Джери Вейл на екрана зад гърба си, приглаждайки час по час посивялата си коса.
Никълъс и Таши влязоха в „Нингиоро“ — ултрамодерния нощен бар на Киото, посетен преди време от В. И. Павлов. Моментално потънаха в оглушителния грохот на огромните тонколони, за момент бяха принудени да спрат на място и да се адаптират към ситуацията. Комбинацията от черни стени и хромиран метал, сред които мигаха хиляди разноцветни светлини, придаваше на помещението атмосфера на нещо призрачно, в дъното се виждаше малък бар, мрачен като пещера.