Дзао си тръгна късно, Никълъс и Таши станаха и го последваха. Навън духаше студен вятър, червените фенери над заведенията се поклащаха на металните си халки. Хора почти не се виждаха, само няколко лимузини тъмнееха в близост до входа, стъпили с две колела на тротоара.
— Но той изчезна! — нервно се озърна Таши. — Очевидно няма намерение да разговаря с нас!
Никълъс имаше същото чувство, но премълча. Фаровете на колата срещу тях изведнъж блеснаха и ги окъпаха в ослепителна светлина.
— Итеки!
— Аха, ето го нашия Дзао — промърмори Таши.
Едрата фигура на бандита се измъкваше от колата като някаква странна нощна птица.
— Дължиш ми нещо — подвикна Никълъс. — Мисля, че е време да се разплатим.
— Искам реванш — прогърмя гласът на Дзао над тихата уличка.
— Не става — отвърна Никълъс. — Ти загуби, трябва да се примириш…
— Не мога да се примиря, че някакъв мелез като теб ме унижи пред всички!
— Значи не държиш на дадената дума.
Дзао се приближи на няколко крачки, от устата му се изтръгна подигравателен смях.
— Думата ми няма никакво значение, когато е дадена на итеки!
— Лошо — поклати глава Никълъс. — Ще се окаже, че нямаш и чест…
— Не дрънкай глупости! — прогърмя Дзао. — Какво знае за честта един варварин? — Пистолетът проблесна в ръката му като опасен хищник: — За мен ти не си нищо повече от нищожно насекомо, проявило глупостта да се изпречи на пътя ми! — пристъпи още една крачка към Никълъс и Таши и заплашително изръмжа: — Изчезвайте, преди да съм ви стъпкал!
Естествената човешка реакция на заплахата от нападение е да се побегне, в най-добрия случай — да се посрещне директно. Но дългогодишните тренировки по айкидо бяха освободили Никълъс от този инстинкт. На негово място беше дошло умението да отбягва нападението с крачка встрани, след което инерцията на нападателя се използваше за светкавична контраатака с унищожителни последици.
Всичко това ставаше инстинктивно, именно инстинктите бяха пътят към победата. Защото в краткия миг на атаката, продължаващ може би само хилядна от секундата, няма време за избор на стратегия и прилагане на хватки. Времето стигаше единствено за инстинктивна реакция.
Точно това стори и Никълъс. Уверил се в присъствието на „хара“ — вътрешното чувство за сигурност, той концентрира душевните си сили и тялото му реагира по съответния начин.
Вместо да се втурне към Дзао, той светкавично отскочи встрани, дясната му ръка сграбчи пистолета и рязко го завъртя. Дланта на лявата се стрелна напред и улучи бедрената кост на гиганта. Ударът беше нанесен с огромна сила.
Дзао изпъшка, левият му крак неудържимо започна да се подгъва. Никълъс продължи да извива китката с пистолета, след миг се разнесе остро пропукване и ръката безсилно увисна. Притиснал тяло до олюляващия се оябун, който всеки миг щеше да се строполи на земята, Никълъс ясно долови скърцането на гумени подметки по асфалта. Пристигаха и телохранителите…
Тук на сцената излезе Таши. Издърпал светкавично пистолета от омекналите пръсти на Дзао, той натисна спусъка два пъти подред, фаровете на лимузината се пръснаха с трясък, уличката потъна в мрак. Присвил очи, младият якудза се опита да различи неясните силуети край паркираните коли.
— Това тук не ви засяга — меко и почти приятелски подвикна той. — Вашият оябун не удържа на думата си и трябва да си понесе отговорността. Поведението му няма нищо общо с достойнство и чест, ето защо не сте длъжни да го защитавате.
Никълъс усети напрежението като електрически заряд в буреносен облак. Телохранителите се колебаеха, но все още не се оттегляха. Отвори уста и започна да говори. Гласът му беше странно писклив, звуците се раждаха някъде дълбоко в гърлото му. Хипнотичният им ефект беше почти мигновен, първобитното звучене на подобна реч беше сред най-сложните умения на древното изкуство Тао-тао…
Говореше, без да спира, думите се нижеха като заклинание. Най-накрая усети как психическото напрежение отслабва и се разпада, опасността беше отминала. Сега разполагаше с двадесетина секунди за това, което трябваше да бъде свършено. Без да намалява концентрацията си нито за миг, той направи знак на Таши да вдигне тялото на Дзао от асфалта и да го вкара в колата си.
Таши се подчини, после седна зад волана и завъртя стартерния ключ. Никълъс скочи до отпуснатото тяло на Дзао, гумите пронизително изсвириха и колата изчезна в мрака на нощта.
Десета глава
Токио | Лондон | Киото
— Майка ми не е тук — каза мъжът в инвалидната количка. — Замина преди няколко дни. Мога ли да ви помогна?