— Не зная дали този срок е реален — промърмори Абраманов. — Не знаех, че ще изгубя толкова много хора…
Рок го сграбчи за яката с такава сила, че зъбите му болезнено изтракаха.
— Докторе! — заплашително изръмжа той. — Не съм ти спасил живота, за да се подиграваш с мен! Извадих от морето скъпоценния ти товар, доставих ти всичко, което поиска! Сега е твой ред!
— Но аз нямах никаква представа за тоя противен елемент 114! Едва ли бих…
— Можеш да ми спестиш лицемерните си дрънканици, докторе! Наслушах се на глупостите, които може да роди дребнавото ти мозъче! Цял живот въртиш един и същ номер и той винаги е минавал… И знаеш ли защо? Защото тук, в тая научна гробница, на теб ти е хубаво… Дадох ти това, за което цял живот си мечтал! Нещо, което никога не си имал при някогашните си съветски господари. Те са ти натискали главата в калта, защото си евреин. Ако не беше си намокрил гащите край Виетнам и беше успял да се добереш до Щатите, тамошните управници щяха да ти промиват мозъка най-малко година и пак нямаше да ти имат доверие. А тук имаш всичко, добре ти е и ти прекрасно го знаеш! Защото аз пет пари не давам какво представляваш като човек. Знам само, че си едни шибан гений в своята област и това ми стига!
— Но аз имам и съвест! Не мога да спя от ужасните кошмари! Последиците от този проект могат да…
— Направи каквото трябва, докторе! — отсече Рок и се изправи. — Кошмарите запази за себе си. В противен случай приказката ще свърши и всичко това ще изчезне. Искаш ли го?
— Аз… — Абраманов вдигна глава, после тежко въздъхна: — Не, не го искам…
Колко лесно се манипулират хората, доволно се усмихна в себе си Рок.
— След десет дни „Факел“ трябва да бъде взривен! — категорично приключи той. — Никога не съм просрочвал дата на уговорена доставка, нямам намерение да го правя и в бъдеще!
Остави Абраманов да работи върху финалната фаза на проекта „Факел“ и напусна двуетажната сграда на лабораторията. Пред очите му се разкриха бараки, складове и помощни сгради, заобиколени от десетметрова стена от дебели дървени трупи, побити върху основа от бетон, висока още два метра… Над стената доминираха кулите на охраната, а въоръжените мъже в периметъра бяха толкова много, че създаваха впечатлението за военен лагер.
Рок спря до клетката. Беше висока около метър и осемдесет, ширината и дължината й не надминаваха метър и двадесет, а изработката беше заимствана от бойците на Виетконг. Беше направена от втвърдени на огън бамбукови пръти, свързани с найлоново въже и здрави кабели. Затвореният вътре човек беше обречен на бавна и мъчителна смърт, лишен напълно от храна и вода. Провинението му беше, че се е опитал да измъкне около килограм полурафиниран опиум извън стените на Плаващия град, а липсата му прикрил с оправданието, че материалът е бил унищожен от прекомерно голямо количество сярна киселина.
Рок мрачно гледаше проснатото на спечената земя тяло. Човекът нямаше сили да стои изправен, вонята беше ужасна. Но задоволството на Рок беше предизвикано от безумния блясък в очите на нещастника. Тънкостите на мъченията беше усвоил от До Дук. Между двамата се беше установила рядко срещана близост, споделяха дълбоко интимни ритуали, насладата от убийството… Но До Дук вече го нямаше. Никълъс Линеър го уби… Този човек означаваше много за Рок, много повече от съпруга или приятел… Едва ли някой можеше да го проумее… Всеки път, когато мислеше за Никълъс Линеър, Рок имаше чувството, че е на прага на лудостта. В главата му се появяваха безумни идеи, смъртта размахваше черните си криле. Даваше си ясна сметка, че този човек е опасен, но това само стимулираше безумието му, караше го да мисли за най-изтънчените мъчения, на които беше присъствал редом с До Дук.
Приклекна до стената на клетката, пъхна ръка между бамбуковите пръти и стисна гърлото на изтощения човек. Опиваше се от лудостта в очите на умиращия, отново чувстваше присъствието на До Дук, внезапно оживял и приклекнал до него…
Най-накрая въздъхна и се изправи. Обърна гръб на осъдения и се насочи към една сграда на няколко метра от лабораторията. Влезе в офиса и се отпусна на кожения стол с подвижна седалка. Изпитваше истинско облекчение да бъде по-далеч от климатичните инсталации. Близо двадесет години в джунглата бяха достатъчни, за да изтънеят кръвоносните му съдове. Протегна ръка и включи стереоуредбата, от мощните тонколони се разнесе оглушителният рок на Пинк Флойд… „Арнолд Лейн“, един от първите хитове на състава. Ранните неща винаги са най-добрите, помисли си Рок и започна да приглася на вокалиста.