— Май имаш неприятности с него — разнесе се един глас от противоположния край на помещението.
— С кого?
— С Абраманов.
Рок се завъртя заедно със стола си. Преди години в този стол беше седял генерал с четири звезди на пагоните и беше издавал безсмислени заповеди в една безумна война… Сега столът беше собственост на Рок, издаваните от него заповеди бяха далеч по-смислени…
— Абраманов ще се справи.
— Навреме?
— Да.
— Имаме клиенти, които не бих искал да разочаровам.
— Не е нужно да ти напомням, че един-единствен клиент ние нямаме право да разочароваме! — троснато отвърна Рок. — Не се безпокой, всички ще бъдат доволни…
Настъпи продължително мълчание. В кратките паузи между парчетата на рок групата се чуваше птича песен, ярката светлина на тропическото слънце се промъкваше през спуснатите бамбукови транспаранти на прозорците и превръщаше вътрешността на стаята в нещо подобно на тигрова кожа. Въздухът тежеше от миризмата на пот и машинно масло.
— Мисля, че започваш да омекваш — обади се мъжът, скрит в сянката до стената.
Рок присви очи и погледна неясната фигура. С течение на годините тя му беше станала близка, далеч по-близка от фигурите на момичетата, с които спеше.
— Говориш глупости — усмихна се той.
— Тъй ли? А защо пусна Нийгата?
— Не съм го пуснал, измъкна се сам… Но вече беше луд и умираше от лъчева болест. Защо да си губя времето в преследване? Не е стигнал далеч, костите му отдавна трябва да са оглозгани някъде из джунглата…
— Не трябваше да се бъркаш в оная работа, която стана в тунелите на Ку Чи — размърда се фигурата.
— Господи, не ми напомняй за тази кучка! Знаеш ли какво означава Бей? Седмица. Била е седмото дете в семейството си — онова, което е обречено на нещастие. Чукаше се с гадното копеле Винсънт Тин и заслужаваше да умре!
— Но смъртта й накара Линеър да се включи в играта — щракна с пръсти фигурата. — Той я възприе като лично предизвикателство — както те бях предупредил… А после допусна още една грешка. Не биваше да използваш Делакроа за отстраняването на Линеър. Той все пак ти беше клиент!
— Използвах го именно защото ми беше клиент — отвърна Рок и усили музиката. — Работеше за своя сметка, никой не би могъл да го свърже с нас… Не разбирам защо повдигаш този въпрос, нали и ти беше съгласен с операцията?
— Беше грешка.
Рок скочи на крака, лицето му потъмня от притока на кръв, белезите му станаха още по-отчетливи.
— Я стига глупости! — изрева той. — Грешка е, защото не се получи, нали? Престани да ми пробутваш ревизионистичните си номера, знаеш, че няма да минат!
— Но местните добре знаят как стоят нещата…
— Нищо не знаят тия тъпаци! — презрително изсумтя Рок. — Всеки може да им промива мозъците!
— Поуката от грешките едва ли може да се нарече промиване на мозъци — държеше на своето събеседникът му. — Тя по-скоро е възможност за свободно изразяване на личното мнение.
— Историята не е лично мнение, приятел — хладно процеди Рок. — Тя е спомен за определени факти.
— Така ли? Дали в такъв случай спомените на генерала, в чийто стол седиш, ще бъдат идентични с твоите, особено когато става въпрос за Виетнамската война?
— Нямам намерение да споря по този въпрос — размаха ръце Рок. — Той не е съществен и едва ли заслужава вниманието ни… — стана на крака и добави: — Трябва да вържем още един…
— Още един? Господи, май е време да си обличам оловната пижама!
Рок отправи мрачен поглед към тъмния ъгъл на стаята.
— Не си прави майтап с неща, които наистина могат да се случат — предупреди той.
— Не ми харесва мисълта, че Тимъти Делакроа се мотае някъде из Сайгон…
— Не се безпокой, той няма да говори с никого.
— Да не би да си му зашил устата? Това би било точно в твоя стил!
Рок нарами вечния си гранатомет, взе от масата навито на руло въже и пристъпи към вратата.
— Знаеш ли, напоследък просто не мога да те позная… Когато за пръв път те срещнах, бях убеден, че скоро ще се претопиш в местните… Но сега виждам, че съм сгрешил. Шибаните френски философи са ти размътили мозъка, крайно време е да престанеш да четеш глупавите им книги! — сви рамене, от устата му се откъсна лека въздишка: — Майната му! Много вода изтече, откакто се криехме из горите на Лаос, променили сме се и двамата…
— Ти не си — поклати глава фигурата и намали звука на стереоуредбата. — Проблемът ти е, че продължаваш да живееш извън времето… Все още си Рок Дивака, продължаваш да живееш така, както си живял през седемдесетте години… Време е да се събудиш, приятелче, сега сме в деветдесетте! И играта е съвсем друга!