Рок отвори вратата, на лицето му грейна широка усмивка. Започна да си подсвирква „Дай ми подслон“ на Ролинг стоунс, после, с изненадващо мелодичен глас, изпя припева:
В късния нощен час площад „Ийтън“ беше тих и спокоен като гробница. Суграшицата покриваше тротоарите на Кингс роуд и потропваше по покрива на колата, която Кроукър взе на заем от Мейджър. Последната пресечка измина със загасени светлини, мислите за Веспър изпълваха душата му с тревога. Ако тя действително управлява компанията „Моргана“, тесните й връзки с „Годайшу“ не подлежат на съмнение. Както и фактът, че главен координатор на действията на „Годайшу“ в Америка е сенаторът Дидалъс.
Сгушил глава в раменете си, Кроукър свърна зад ъгъла и се насочи към внушителната пететажна сграда с колонада над входа. Поколеба се само миг, после изтича нагоре по стълбите и натисна звънеца.
От компютъра на Мейджър разбраха, че собственица на тази сграда е възрастна жена, която е болна от емфизем и отдавна живее в провинцията. С помощта на пейджъра си Мейджър откри свой познат — агент на недвижими имоти. От него научи, че къщата е обявена за продан и в момента е празна. Нямаше смисъл да го убеждават в противното.
След доста дълго чакане вратата леко се открехна, в процепа се появи лицето на младо момиче с къса коса и ярки сини очи.
— С какво мога да ви помогна? — зад гърба й се виждаше част от входното антре, покрито с мраморни плочи, на стената беше окачен кристален аплик.
— Май съм се изгубил — смутено промърмори Кроукър и забързано извади предварително подготвената улична карта на Лондон. — Търся едно място… момент… А, ето… Ийтън Теръс…
— Лошо са ви упътили — отвърна момичето. — Тук е площад „Ийтън“.
— О, по дяволите! — промърмори Кроукър и загрижено погледна часовника си. — Далеч ли е? Закъснявам за среща!
— Не. Имате ли превоз?
— Искате да кажете кола? Не, току-що освободих таксито… — очите му се вдигнаха към мрачното небе, от гърдите му се откърти тежка въздишка: — Дали ще е удобно ако използвам телефона ви да си поръчам друго?
Ярките очи го подложиха на бърза, но внимателна преценка.
— Почакайте тук — каза момичето и сложи веригата на вратата.
Кроукър изчака токчетата й да заглъхнат по мраморния под, после извади ролка изолационна лента и бързо сложи една лепенка върху дупката, в която влизаше езичето на бравата.
Момичето се върна след броени секунди.
— След малко таксито ви ще бъде тук — сухо съобщи тя и затръшна вратата още преди да чуе смутените му благодарности.
Кроукър се спусна обратно по стълбите, сгуши се в яката на палтото си и зачака таксито. Не знаеше дали момичето с ярките очи го наблюдава, но не смееше да рискува. Когато колата се появи, той отвори вратичката и още преди да седне, нареди на висок глас да бъде откаран на Ийтън Теръс… След една пресечка спря колата, плати на шофьора и забърза обратно. Този път изкачи стъпалата отстрани, избягвайки осветеното пространство под колоните.
Затаи дъх и завъртя топката на входната врата. Плъзна се безшумно в антрето, после махна лепенката от ключалката и внимателно се ослуша. Момичето с ярките очи го нямаше никъде, вътрешността на сградата беше далеч от представата, която си беше изградил. Нямаше нито стари викториански мебели, нито камини с метални орнаменти. Всичко беше в модерен стил, доминираха черните и белите тонове, само тук-там се виждаше и сиво. Всичко беше с изчистени линии и прави ъгли, подчинено на законите на симетрията. Беше толкова антисептично и сухо, че на човек му се искаше да размести или открадне някаква вещ, само и само да възвърне част от безпорядъка на природата.
Пристъпи към извитата вътрешна стълба от ковано желязо. Слухът му долови приглушено тиктакане на стенен часовник, отгоре долитаха тихи гласове. Свали обувките си и предпазливо започна да се изкачва по металните стъпала, които с положителност биха закънтели при всяка по-груба интервенция.
Гласовете станаха по-ясни, принадлежаха на две жени. Кроукър спря на горния край на стълбището и се огледа. Коридорът се простираше в двете посоки, всяко крило съдържаше четири врати, идеално симетрични, разбира се… Под последната вдясно се виждаше светла черта. Внимателно се насочи натам, спря пред вратата вляво от себе си и внимателно я открехна. Стаята беше тъмна, трябваха му няколко секунди, за да свикнат очите му. Видя легло, гардероб и нощна масичка. На стената откъм осветената стая имаше затворена врата. Отвори я и се озова в просторна баня, покрита с мрамор и кристални огледала. В дъното беше вратата, която очевидно водеше към последната стая на етажа. Придвижи се на пръсти към нея и долепи ухо до ключалката. Ръката му започна да завърта топката на бравата с безкрайно внимание, процепът между вратата и дървената рамка не беше по-голям от два-три милиметра.