Танака Гин обичаше да се разхожда покрай щандовете с готова храна и да опитва от предлаганите мостри, това беше най-добрият начин да концентрира мисълта си и да решава неотложните проблеми. Нещо, което беше немислимо в шумните и претъпкани с хора канцеларии на прокуратурата.
Ушиба никога не беше виждал този човек седнал да се храни на маса. Можеше да се предположи, че всеки върши това в определени часове на денонощието, но по отношение на градския прокурор едно такова предположение криеше доста опасности… Той беше в постоянно движение, като гладна акула. Дори когато почиваше, пак предпочиташе да се движи, инерцията и застоят му бяха напълно непознати. „Спреш ли дори само за миг, после вече ти е трудно да се раздвижиш“, казваше на Ушиба той. Вероятно имаше предвид не само физическото движение, а и бюрократичните формалности, с които беше принуден да се бори всеки ден. Ушиба беше убеден, че Танака Гни е от хората, които изпитват панически ужас от мисълта, че земята се върти и без тяхното пряко участие. В това отношение твърде много приличаше на дете, което отчаяно се бори със съня, докато в съседната стая родителите му посрещат гости… За него бездействието положително беше равнозначно на смърт…
— Как върви разследването на Йошинори? — попита той, изправил се до Танака Гни пред един щанд с тайландски деликатеси.
— Задоволително — промърмори Танака Гин, взе парченце плодов кейк, натопи го в гъстия портокалов сок и го хвърли в устата си. — Най-големият ми проблем ще бъде да го опазя жив до началото на процеса…
— Йошинори иска да умре?
— Животът му е свършен — отвърна Танака Гин, повтори операцията с кейка и се насочи към следващия щанд. Ароматът на горещо фъстъчено масло го привличаше така, както голото бедро на танцьорката привлича очите на сладострастниците. — Той го знае, ние също знаем, че той го знае… Сега вече става въпрос не толкова за него, колкото за останалите участници… И това му е известно… Трудно му е да приеме, че всичко, за което е живял и се е борил, изведнъж отива по дяволите…
— Не искам дори да си помисля за въпросите, на които ще трябва да отговаряме, ако този човек умре по време на следствието — въздъхна загрижено Ушиба. — Искаш ли да поговоря с него?
Танака Гин задържа препържената рибя перка на сантиметър от устата си. Огледа я със съсредоточено внимание, после я глътна и пое салфетката от восъчна хартия, която му подаваше жената зад щанда.
— Несъмнено си обмислил внимателно това, което предлагаш — отвърна той и спря очи върху красивото лице на Ушиба. — Едва ли ще си позволиш импулсивно решение…
— Просто не ми се иска да приключа живота си като Йошинори — тръсна глава дайжинът.
— Това, според мен, е напълно изключено, дайжин…
Танака Гин рядко се обръщаше към него с титлата „дайжин“. Прибавен към общия начин на изразяване, този факт недвусмислено показваше, че отношенията между двамата са претърпели промяна. Ушиба вече беше част от екипа на Танака Гин, независимо дали това му харесваше или не. Или ще играе по правилата на прокурора, или ще си понесе последствията, които несъмнено ще бъдат твърде болезнени… Бавно кимна с глава. Вече беше готов да посрещне ударите на съдбата. Предателството на Акира Шоза подпечата бъдещето им, сега тяхната карма се преплиташе с личността на Танака Гин. Само преди месец този факт би му се сторил невероятен, но той имаше достатъчно разум, за да приеме неизбежното. Не беше станал дайжин единствено благодарение на своя брилянтен ум, важни връзки и благоприятно стечение на обстоятелствата. Беше доказал, че притежава и онова важно качество, което е задължително за всеки висш държавен служител в Япония — способността да се приспособява към всякакви ситуации и да издържа на натиск. И отново ще прояви това качество, особено след като обстоятелствата го налагат…
Продължиха бавната си обиколка, Танака Гин все така опитваше изложените деликатеси, Ушиба упорито отказваше да се докосне до каквото и да било… Напоследък почти не се хранеше. А когато все пак успяваше да погълне малко храна, тя неизбежно се връщаше обратно, час или два по-късно… Поразено от жестоката болест, тялото му започваше да се отказва от соковете на живота. Не можеше да направи нищо, единственото му желание беше да продължава играта… Изпита топло чувство на благодарност към Танака Гин, който не коментираше нито явната му липса на апетит, нито все по-измършавяващата му фигура. Отдавна беше изхвърлил огледалата от дома си, не искаше да гледа как се топи… Това може би беше грешка, защото днес сутринта, без да иска улови отражението си в излъсканата мраморна стена на министерството и потръпна така, сякаш беше видял призрак… Наистина беше започнал да прилича на труп, току-що изровен от неизвестно гробище…