Ушиба не отговори нищо. Напуснаха базара и взеха безшумния ескалатор към улицата. Над Гинза грееше ярко слънце, конкурирано от крещящите неонови реклами, по тротоарите се блъскаха туристи и забързани бизнесмени. Ушиба не забелязваше нито оживлението, нито веселите слънчеви лъчи. Светът на живите хора стремглаво се отдалечаваше от съзнанието му, на негово място идваше хладната тишина. Скоро щеше да заприлича на човек, който може да почувства нещо само ако някой забие остър нож в гърдите му. В устата му се появи сладникаво горчивият вкус на собствената му кръв.
Танака Гин беше наредил да го чака кола.
— Ще се качиш ли, дайжин? — попита той. — Шофьорът ми ще те откара където пожелаеш.
— Благодаря — кимна Ушиба и се наведе да влезе. — Бих искал да се върна в кабинета си.
Танака Гин се настани до него.
— Ще кажа на шофьора довечера да дойде у вас и да ти помогне да си събереш багажа — подхвърли той.
— Някъде около осем — кимна Ушиба и уморено затвори очи. От известно време насам имаше пристъпи на световъртеж и при най-малката промяна на гравитацията, особено болезнено му се отразяваше ускорението на автомобил. Изпитваше чувството, че пропада в бездънна пропаст, същото чувство изпитваше и в асансьор. Доста време му трябваше, за да разбере, че се налага адаптация на голяма част от вкоренените му навици.
Световъртежът бавно отшумя и той започна да идва на себе си. Направи опит да се концентрира върху причините, накарали го да поиска тази среща. Сега е моментът, беше сигурен в това. Сега е моментът да направи първата стъпка по предначертания път. Пак усети острата липса на Микио Оками. Ако Кайшо беше тук, нещата щяха да са съвсем други. Ушиба отново си даде сметка, че най-голямата грешка в живота му беше решението да подкрепи отстраняването на Оками. Никога не би постъпил по този начин, ако можеше да знае, че Шоза и Акинага са решили не само да отстранят своя Кайшо, но и да го убият. Сега нещата са извън контрол. Шоза и Акинага са се хванали за гушите. Вътрешният съвет вече не представлява нищо, жестоката междуособна война е неизбежна. В момента, в който Шоза превиши правата си и заповяда на третия член на Вътрешния съвет — оябун Таши Шидаре — да отстрани Никълъс Линеър, Ушиба автоматически застана на страната на Акинага. Борбата за власт трябваше да бъде прекратена на всяка цена. Микио Оками е знаел това, заемайки поста върховен оябун, сега вече го знаеше и Ушиба. Дано не е прекалено късно, въздъхна с отчаяние той, после бавно вдигна глава:
— Гин-сан, размишлявам върху това, което току-що ми каза… И стигам до заключението, че наистина зная някои неща за трайната връзка между Йошинори и Якудза…
Танака Гин бавно се обърна към него, лицето му беше мрачно и тържествено.
— В такъв случай ще ти бъда задължен до края на живота си, господин министър — прошепна той.
— Тук не става въпрос за задължения — махна с ръка Ушиба и изпита странното чувство, че светът около него се разпада. Не можеше да предвиди последиците от този миг, но беше сигурен, че нещата ще претърпят коренна промяна. — Зная със сигурност, че Йошинори поддържа тесни делови контакти с Акира Шоза, оябун на клана Кокоро-гуруши.
От изражението, появило се върху лицето на Танака Гин, той разбра, че решителната крачка е направена. Оттук нататък съдбата му беше здраво свързана с този човек, предстоеше им дълъг и труден път, никой не можеше да каже докъде ще ги отведе той.
— Нещата са прости и ясни — каза Таши. — Майкъл Леонфорте е убиецът на баща ми!
Нийгата се беше насочил към тоалетната, пристъпвайки несигурно на разядените си от лъчевата болест крака.
— След тригодишни странствания аз се завърнах у дома в Кумамото. Исках да се сдобря с баща си, да му покажа какъв съм станал… И до днес не съм сигурен дали ме разбра. Може би така е по-добре — това му позволи да изживее живота си така, както го виждаше… Във всеки случай не беше забравил как се бях разбунтувал в училище. Нито веднъж не погледна изгорената ми ръка, но аз бях сигурен, че прекрасно знае за белезите по нея и се гордее с тях.
Таши замълча, лицето му беше обърнато по посока на задната врата. Вероятно иска да забележи завръщането на Нийгата, помисли си Никълъс.
— Баща ми имаше сериозни делови връзки във Виетнам. Много пъти ме вземаше със себе си и това предизвикваше протестите на мама. Според нея бях твърде малък за опасните пътувания. А татко отвръщаше: „Опасността е звяр, с който човек трябва да свиква от малък…“ И беше прав. От него се научих да се пазя, да се покривам при нужда и да изчаквам удобния момент за ответен удар. Усвоих изкуството на преговорите (а те са братовчеди на отмъщението), научих се да правя компромиси… Но най-ценното нещо, на което ме научи татко, беше да имам очи и на гърба…