Огънят пропукваше, алените пламъчета ближеха дъното на котлето, в което продължаваха да къкрят задушените зеленчуци. Парата съскаше като недоволен от палавото си дете родител и изчезваше по посока на комина.
— Баща ми постоянно разширяваше бизнеса си във Виетнам. Защото виждаше това, което беше тайна за мнозина, особено в онези години… Югоизточна Азия е мида, в която могат да се отглеждат прекрасни перли, при това сто пъти по-евтино, отколкото у дома… Купуваше като луд. Текстилни фабрики и електронни работилници, мелници и стари сайгонски хотели, считани от всички за пълен боклук… Купуваше и земя. Именно сделките със земя го сблъскаха с Майкъл Леонфорте…
Майкъл Леонфорте също купуваше недвижими имоти и изоставени терени. Използваше фирма фантом, собственост на него и Рок… Случи се така, че се спречкали за някакво нещастно парцелче. За пръв и последен път в живота си татко нарушил собствените си правила… Не отстъпил пред Леонфорте. Онзи го заплашил, но той пак не отстъпил. После Леонфорте тръгна да преследва мен, а баща ми — него. Като забрави да си пази гърба. С очите си видях как Леонфорте го застреля… На улицата, като куче… При това изпитваше огромно удоволствие. Нададе дивашки вик, дори започна да танцува около трупа му… А после го замъкна в джунглата…
Никълъс мълчеше и гледаше как болката разкривява чертите на младия мъж. Поне в това отношение Сейко се беше оказала права. Таши действително изгаряше от желание да проникне в Плаващия град.
Наведе се, напълни една чаша с чай и я тикна в ръцете на оябуна. Неволно докосна пръстите му и беше пронизан от тяхната студенина.
Таши потръпна от докосването, очите му се фокусираха върху лицето на Никълъс, после бавно се сведоха към чашата. Кимна в знак на благодарност и отпи, ръцете му видимо трепереха. Когато чашата беше опразнена, треперенето беше изчезнало.
— Нийгата не е забравил как се запарва истински чай — промълви тон.
Никълъс се усмихна в знак на съгласие, взе празната чаша от ръцете му и каза:
— Старецът е успял да избяга от Плаващия град, логично е да предполагаме, че ще знае и как да се проникне обратно в него… Според мен тук е големият ти шанс…
Таши само кимна с глава. Нийгата се беше появил на вратата и бавно креташе към тях.
След известно време си тръгнаха, домакинът ги изпрати така, както ги беше посрещнал — един слаб и прегърбен силует, облегнат на рамката на вратата. Никълъс имаше чувството, че е отслабнал още повече, сякаш болестта се развиваше с чудовищна скорост… И не беше далеч от истината. Самият Нийгата призна, че отдавна би трябвало да е мъртъв. „Когато сутрин отворя очи, аз съм обзет от чувство на дълбока изненада — каза им той. — При това тя невинаги е приятна…“ Не беше нужно да навлиза в повече подробности, нещата бяха ясни за всички.
Японските кедри зад къщата се огъваха под напорите на вятъра. Беше студено, двамата забързаха по горската пътечка, отвъд която проблясваха светлинките на манастира. Нощта подчертаваше още повече ограниченото пространство на долината, стръмните планински склонове, черни и непристъпни като висока стена, надвисваха заплашително отвсякъде.
Може би наученото от Нийгата също допринасяше за хладните тръпки, които пробягваха по телата им. Във всеки случай и двамата мълчаха, изминавайки разстоянието до мостчето над буйния поток. Манастирът беше пуст, лакираните в червено носещи колони пред входа мрачно проблясваха на светлината на фенерите.
Луната беше изключително ярка, придвижването им не представляваше никаква трудност. Около небесното тяло имаше някакво странно сияние, живо и пулсиращо. Някъде в далечината се разнесоха странни звуци, ритъмът им беше нов и едновременно с това учудващо познат за Никълъс. Кръвта му кипна, той се обърна и срещна погледа на Таши. В същия миг усети могъщото пулсиране на „кокоро“ — древната и божествена същност на Тао-тао, която превръщаше мислите в действия…
После се появи „корьоку“ — Силата на Просветлението, единственият път към „шукен“…
— Отвори душата си, Никълъс — прошепна Таши. — Пред теб е това, за което си мечтал цял живот… „Корьоку“…
Озовал се внезапно на крачка от дългогодишната си мечта, Никълъс изведнъж усети колебание. Би ли могъл да се довери на Таши? Отвори ли съзнанието си пред него, ще бъде напълно беззащитен срещу евентуална психическа атака… Все пак Таши също е танжин… Но ако откаже да го стори, ако пропусне този шанс, неминуемо ще бъде унищожен от черните сили на Кшира, които продължаваха да тиктакат в главата му като бомба със закъснител. Нямаше избор…