— Какво видя? — настоятелно прошепна Никълъс, но младият оябун вече не беше в състояние да чува каквото и да било. „Шичо“ — духовната връзка между двамата, беше безвъзвратно прекъсната. Никълъс почувства липсата й с огромна сила, сякаш бяха отрязали едната му ръка…
Изправи се, прекрачи тялото на мъртвия младеж и се шмугна между статуите. Бързо навлезе в гората, сетивата му бяха нащрек. Освободила се от изпаренията на деня, луната обливаше всичко с ярките си, призрачни лъчи.
Ушите му успяха да уловят тихи, едва забележими звуци, умът му светкавично обработи получената информация. Обути в кожа крака потупваха по каменните стъпала. Никълъс вдигна глава, ослуша се за частица от секундата, после се понесе с пълна скорост към стълбата, водеща нагоре, към селцето. Тичаше с широки и равномерни крачки, кръвта в жилите му се затопли. Обзе го чувство на доволна възбуда, особено след дългите часове принудително бездействие в схлупената колиба на Нийгата.
Пред очите му се появиха стълбите, призрачнобели под светлината на луната. Като костите на Нийгата…
Някой тичаше нагоре. Никълъс смени посоката и хукна направо през гората. Придвижването му беше трудно, дори опасно. Пространството между японските кедри беше тясно, почвата беше хлъзгава от коренища и мъхове.
Скъсил значително пътя си, той скоро се оказа в близост до мястото, където стълбите извиваха под ъгъл от четиридесет и пет градуса, а край тях се издигаше нишата със свещената сабя на Йошитцуне. Напусна прикритието на дърветата и се втурна право към бягащата фигура. Онзи спря и рязко се обърна, към гърдите на Никълъс се насочи лек ловджийски лък от титанова сплав, зареден с нова стрела. После лъкът изтропа на камъните, фигурата пристъпи напред и лицето й проблесна под лунните лъчи. Никълъс се закова на място, сърцето щеше да изхвръкне от гърдите му.
Пред него стоеше Сейко.
— Господи, знаеш ли какво направи? — задъхано извика той.
— Той беше опасен! — изръмжа през стиснати зъби Сейко, очите й лудо проблеснаха. — Щеше да унищожи всичко!
— Грешиш, той…
— Щеше да те отведе! — изкрещя тя и вдигна лъка.
Той отскочи назад, сграбчи бронзовия меч и го изтръгна от каменния постамент. Мускулите му набъбнаха, металните пламъчета проблеснаха като живи на лунната светлина.
Сейко нададе нечовешки крясък и пусна стрелата.
Никълъс се олюля, но стрелата не беше насочена в него. Острието й с трясък се заби в тънкия камък, върху който беше стъпил, тежестта на огромната бронзова сабя свърши останалото. Камъкът поддаде и той се затъркаля надолу по стръмния склон, сред буци пръст и изсъхнали корени.
Напразно се опитваше да намали скоростта на падането, храстите, които успяваше да сграбчи, бързо се изтръгваха от каменистата почва на склона. Пред очите му за миг се появи фигурата на Сейко, огряна от лунната светлина. После тя се обърна и продължи да тича нагоре по стълбите.
В един момент кракът му се закачи за някакъв корен, глезенът му моментално се изви. Коренът издържа тежестта на тялото му и той увисна с главата надолу. Изчака отзвучаването на неизбежния световъртеж, предизвикан от рязкото спиране, после внимателно заби бронзовата сабя в земята и бавно започна да освобождава крака си. Сабята издържа, тялото му зае нормално положение, десният му крак намери опора в стърчащ над склона камък. Възстановил равновесието си, той пусна сабята и започна да пълзи нагоре. Придържаше се в сянката на храсталаците, пълзеше на колене и лакти. Усещаше ясно присъствието й, знаеше точно кога ще се спре да погледне към долината… Мислите й бяха заети единствено с него…
Това се оказа напълно достатъчно. След няколко минути вече я беше задминал и се приготви за нападение. Възнамеряваше да я обезоръжи и да я подложи на разпит, но появата му на няколко метра от нея беше толкова внезапна, че тя ахна от изненада и отново вдигна лъка.
— Хайде, какво чакаш! — раздразнено подвикна той. — Убий ме като Таши!
Тя прехапа устни, главата й енергично се разтърси.
— Нищо не разбираш…
— Защо го уби?
— Защото той щеше да убие теб.
— Не ти вярвам. Просто изпитваше ревност от близостта, която се породи между нас. Чувстваше се пренебрегната.
— Няма смисъл да говорим повече — поклати глава тя, в гласа й се появи горчивина. — Усещам лед в сърцето ти, доводите ми ще бъдат безсмислени…
Какво бих могъл да отвърна, запита се Никълъс. По-добре да замълча, отколкото да я лъжа…
— Вече зная, че съм била в плен на заблудата… Близостта помежду ни е била фалшива и едностранна, чиста илюзия…