Оками разбра, че от времето на първата им среща в бара Ивануши е свършил каквото трябва и шефовете му очевидно са захапали въдицата.
— За каква сума говорим? — попита той.
— Десет хиляди долара месечно.
— Май по-честичко трябва да идваш с мен в казиното — изсмя се Оками. — Тези пари аз ги харча за една седмица!
Очевидно инструктиран и за вероятността да се стигне до пазарлък, Ивануши веднага смени тактиката:
— Предложението ми е само за начало — подхвърли той. — Ако информацията ти се окаже важна, сумата може и да нарасне…
Оками беше доволен. Вече беше абсолютно убеден, че зад Ивануши действително стоят комунистите. Само те имат достатъчно дълбоки джобове за месечни суми от такъв порядък.
— Разполагаш ли с някакви сведения за „Бандата на петнадесетте“? — попита Ивануши със зле прикрит интерес.
Край на утопиите, рече си Оками и сви рамене:
— У дома имам някои записки. След ден-два ще мога да ти ги предложа в синтезиран вид…
— А ще чака ли дотогава онзи, дето ти даде заем?
— Прав си — въздъхна Оками. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Носиш ли парите?
— Първо искам да видя информацията.
Оками го заведе в малък апартамент, разположен в един от богатите квартали на Токио. Ивануши почти припадна, като видя обстановката, в която някои хора живеят дори и сред опустошената от пожари столица. За втори път щеше да припадне, когато Оками му подхвърли две особено сочни информации, които беше получил от Донахю.
— Какъв срам! — избухна той, когато ги прочете. — Това доказва, че всички правителства действат по един и същ начин! Да спасиш истинските виновници за военната катастрофа, докато вестниците гърмят за процесите на трибуналите, е връх на лицемерието! Ето какво ни предлага вашата прехвалена демокрация! Лъжа и измама!
Оками би искал да възрази, но дълбоко в себе си осъзна, че поне в този случай е напълно съгласен с опонента си. Светът е пълен с цинизъм, той самият едва ли би имал по-различно отношение към властта, ако не бяха далновидните и благородни цели на полковника, насочени единствено към по-доброто бъдеще на тази страна. Беше му любопитно да разбере какво точно от възгледите на Ивануши е толкова близко до сърцето му, но знаеше, че няма време за подобни психологически етюди.
— Дай да видя и другите неща — рече Ивануши.
— След като аз видя парите.
— Нямам право да ти платя преди проверка и оценка на това, което предлагаш.
— Уговорката ни беше друга — подозрително го изгледа Оками.
— Може да съм беден, но не съм глупак — сви рамене Ивануши. — Какво ще стане, ако се окаже, че информацията ти е фалшива?
— Добре тогава — кимна Оками. — Ще ти дам половината материали, а ти ще ми платиш половината от сумата. После вече ще решим дали можем да си имаме доверие…
— Това е разумно — кимна Ивануши. — Не е нужно да те харесвам, за да спечелиш доверието ми…
Четиридесет и осем часа по-късно Ивануши отново го потърси. Господарите му бяха дали висока оценка на сведенията и искаха да платят за останалата част. Това беше моментът, който чакаше Оками. Между автентичните документи на Донахю пробута и една чиста фалшификация, в която умело се споменаваше адресът, на който се криеха висшите офицери от „Бандата на петнадесетте“. Подобна информация Донахю никога не би документирал върху хартия, още по-малко пък би я споделил с трето лице… Оками я получи от съвсем друг източник и тя му струваше твърде скъпо. Не толкова в пари или услуги, колкото като бреме върху собствената му съвест.
Преди време беше открил, че секретарят на Донахю е хомосексуалист. Това стана сравнително лесно, тъй като онзи се беше появил в едно от собствените му нощни заведения в компанията на любовника си — японец. Оками му показа няколко черно-бели снимки в доста деликатни пози и човекът рухна. Оками беше виждал много японци, изплакващи мъката си в обятията на приятели, обикновено под влиянието на алкохола, но тук случаят се оказа доста по-различен. Един Бог знаеше защо, втренчил поглед в голия гръб на стройния мъж, той изведнъж видя майка си, извила гръб над неподвижното тяло на баща му. Ръцете й бяха окървавени от опитите й да спре кръвта от многобройните рани по тялото му.
Това неприятно видение не му попречи да притисне човека и да получи това, което иска. Неприятното беше, че то отказа да напусне съзнанието му и остана за дълго време загнездено там. Пред очите му бяха изпъкналите прешлени на гръбначния стълб, бледорозовата пигментация на кожата, малката бенка на лявата лопатка… В ноздрите му нахлуваше миризмата на кръв.