— Твоят кредитор остана ли доволен от половината на парите, които му дължиш? — попита Ивануши.
— Едва ли — поклати глава Оками. — Но той е реалист и знае, че трябва да почака… Бедата е там, че ако тази вечер не му занеса остатъка, наистина ще си имам сериозни неприятности!
— Няма от какво да се безпокоиш — отвърна Ивануши и му подаде обемист пакет от оризова хартия. — Ето, връщам ти живота! Не е зле да помниш този факт, в случай че ти хрумне да продаваш информацията си и другаде…
Оками така и не разбра импулса, който го накара да проследи Ивануши до паянтовата колиба край железопътната линия. Скрит в сянката на близките дървета, той гледаше как Ивануши отваря вратата, а слабичката му жена го посреща с дълбок поклон. Сякаш не се прибираше с празни ръце, а беше истински цар…
Остана в мрака дълго след като всичко наоколо утихна и лампите в колибата на Ивануши угаснаха. Вонята на урина и гниещи боклуци едва се издържаше. Излая куче, после по железопътната линия профуча влак, паянтовите къщички потръпнаха като живи…
Десет дни по-късно вестниците излязоха със сензационни заглавия — в тих токийски квартал е избухнала мощна бомба, сериозни щети са нанесени на сгради под контрола на Окупационната армия. Подробности липсваха, тъй като бяха засегнати американски военни специалисти, но от първите репортажи стана ясно, че са загинали около двадесет души, предимно японци на работа в щаба на Окупационната армия. Все още не беше известно дали експлозията е саботаж или нещастно стечение на обстоятелствата.
Оками закусваше с варена риба и малки хлебчета, когато телефонът иззвъня.
— Чу ли новините по радиото? — попита полковникът.
— Не, но в момента чета вестника…
— Комунистите се добраха до „Бандата на петнадесетте“! И твоите проблеми изведнъж престанаха да съществуват…
Оками се направи, че не разбира особения тон на полковника.
— Прав си, ако жертвите наистина са те — отвърна той. — Това наистина би ме направило щастлив.
— Колко щастлив?
— Извинявай, Линеър-сан, но откъде знаеш, че това е дело на комунистите?
— Откъде научаваш, че те е ужилил стършел? — ядосано изръмжа полковникът. — Вестниците пишат глупости. Бомбата е била поставена умишлено в основите на сградата, обитавана от „Бандата на петнадесетте“. Нашите хора още не са приключили с разследването, но вече са сигурни, че зарядът е съветско производство!
— И какъв е проблемът?
— Исусе Христе! — прогърмя в слушалката гласът на полковника. — Какво ти става тая сутрин? Комунисти проникват в обект на правителството на САЩ и убиват двадесет души, между които петима американци! Ето какъв ми е проблемът!
Оками благоразумно запази мълчание. След минута полковникът се овладя и вече със съвсем друг тон попита:
— Откъде са научили адреса?
— Мен ли питаш?
— Не, просто разсъждавам на глас…
Но Оками знаеше, че е попаднал в капан.
— Искам да се видя с теб, Оками-сан. В полунощ ще те чакам в кабинета си.
Връзката прекъсна. Оками не се обиди от начина, по който разговаряше полковникът. На съвестта му легна смъртта на пет абсолютно невинни човешки същества. Достатъчно добре запознат с похватите на комунистите, той беше сигурен, че петимата американци са били убити напълно умишлено. Блъсна остатъците от закуската си и стана. Как можа да не помисли за подобно развитие на нещата? Самодоволството му от успешните маневри, превърнали комунистите в маша за личните му цели, беше толкова силно, че той напълно забрави за техните методи. Ако трябваше да бъде докрай честен пред себе си, беше длъжен да признае, че пет пари не даваше за методите им, интересуваше го единствено отмъщението. Но сега нещата се промениха. Никак не му беше приятно да бъде обременен от смъртта на невинни хора.
Тръгна към дома на Ивануши. Може би искаше да изрази протест, може би — да научи името на съветския му господар. Не беше сигурен, дори когато после имаше достатъчно време за размисъл.
Насочи се към порутената къщурка край железопътната линия надвечер, когато Ивануши с положителност трябваше да си бъде у дома. На стотина метра от нея до слуха му достигна тежко боботене. Обърна се и видя приближаването на конвой от два или три тежки американски военни автомобила. Притисна се до вратата на близката къщичка, камионите започнаха да се точат на сантиметри от лицето му.
Спряха пред къщата на Ивануши, от каросериите наскачаха военни полицаи с готови за стрелба автомати. Офицер в новичка униформа почука на вратата.
Ивануши отвори. Офицерът попита за името му, после изкрещя някаква неразбираема заповед. Двама от полицаите свалиха оръжието, хванаха слабичкия японец и го помъкнаха към автомобилите.