Той се извиваше и съпротивляваше. На прага се появи жена му, изпищя и се опита да пробие кордона, но беше спряна от полицаите.
— Защо го отвеждате? — викаше жената. — Той нищо не е направил!
— Вашият съпруг е отговорен за смъртта на двадесет души, госпожо — обясни на приличен японски офицерът. — Сред тях имаше и петима американци. Сега ще трябва да си плати!
— Не може да бъде! — извика жената на Ивануши и по лицето й потекоха сълзи. — Не може да бъде!
Офицерът не отговори нищо. Може би не я разбра. Кимна с глава и се качи в първия автомобил, конвоят бавно потегли и отнесе Ивануши към съдбата му.
Канцеларията на полковника тежеше от тютюнев дим и неясна заплаха. Оками я усети в мига, в който прекрачи прага. Полковникът прекрати нервната си разходка напред-назад, очите му на разгневен тигър се спряха върху лицето на Оками.
— Сядай! — изръмжа той и от тона му Оками разбра, че разговорът няма да е от леките.
Полковникът изчука пепелта от чашката на лулата си и бавно се зае да я пълни. През цялото време не погледна госта си нито веднъж. Запали, дръпна няколко пъти и започна:
— Ето какво е състоянието на нещата… В срок от три дни Донахю трябваше да предаде на Макартър подробен рапорт за дейността на Уилоубай като фюрер на „Бандата на петнадесетте“. Доказателствата в този рапорт са толкова многобройни и толкова убедителни, че Макартър волю-неволю щеше да предприеме необходимите стъпки. Той вече започваше да разбира, че е допуснал грешка със съхраняването на японските военнопрестъпници, а ние с Донахю щяхме да му предоставим необходимите факти, за да стовари цялата вина върху Уилоубай…
— Но какво ти пречи да го сториш и сега? — попита Оками. В следващата секунда осъзна колко тъп е въпросът му, но вече беше късно. Това беше втората му грешка, полковникът едва ли щеше да я пропусне.
— Идиот! — кресна извън себе си Линеър. — Нима не разбираш, че тази експлозия превръща Уилоубай едва ли не в герой?! — високата му фигура заплашително се надвеси над Оками: — Мак, разбира се, изпитва облекчение от факта, че на тази история с прикриването на престъпници е сложен край. Но въпросът със смъртта на петима военнослужещи от американската армия стои открит и няма как да се потули. Да не говорим за факта, че комунистите са изпитвали панически ужас от „Бандата на петнадесетте“ и без колебание са я ликвидирали… Нима не разбираш, че този атентат налива вода в мелницата на Уилоубай, който параноично крещи за комунистическата заплаха в тази страна? Сега консервативните му възгледи получиха потвърждение и позициите му пред Мак станаха непоклатими! Идеята за превъоръжаване на Япония получи силен тласък и пашите усилия може би ще се провалят!
— Но Макартър едва ли е позволил да бъде толкова лесно манипулиран от…
— Никой не знае какво е мнението му по въпроса за превъоръжаването на Япония — поклати глава полковникът. — Особено сега.
Сърцето на Оками се качи в гърлото му. Бавно започна да си дава сметка колко глупаво е постъпил, като се обърна пряко към комунистите. Още по-тежко му беше от факта, че беше загубил доверието на полковника. Мислено се закле никога повече да не допуска подобно нещо.
Изчака известно време и се обади едва когато реши, че гневът на полковника се е поуталожил.
— Американската военна полиция арестува един японец по обвинение за участие в атентата — съобщи той.
— Е, и? — блеснаха очите на полковника.
— Той не го е направил.
— Искаш да кажеш, че е невинен?
Господи, този човек винаги знае кога да зададе най-подходящия въпрос, въздъхна в себе си Оками.
— Той е социалист и сътрудничи на комунистите, но можеш да ми повярваш, като ти казвам, че няма нищо общо с атентата.
— Разполагаш ли с доказателства, които ще издържат пред съда?
— Не, но… — главата на Оками изведнъж клюмна: — Не разполагам с нищо…
Схлупените къщички бяха като черни петна в безлунната нощ. Тук всичко беше мъртво. Земята беше гола, дори влакове не спираха на това забравено от Бога място. Оками стоеше неподвижно и гледаше към тъмните прозорци на къщата на Ивануши, в краката му се мотаеше бездомно куче. Никога през живота си не се беше чувствал толкова безпомощен. Чуваше ударите на сърцето си, кучето пръхтеше около крачолите на панталона му и това беше всичко.
Най-накрая въздъхна и тръгна да прекосява улицата. Почука на вратата и вътре почти моментално се появи светлина. Ясно си представяше слабичката фигура на жената с отруденото лице, която лежи будна в мрака на нощта, вслушва се в дишането на децата си и мисли за съдбата на своя мъж.