Четвъртият пазач изпадна в паника, от автомата му започнаха да излитат дълги откоси. Никълъс грабна онзи със счупените ребра, вдигна го пред себе си като щит и започна да се търкаля.
Стрелбата престана в мига, в който пазачът осъзна, че стреля в тялото на колегата си. Дулото на автомата се вдигна нагоре, в същия миг кракът на Никълъс се стрелна напред и улучи пазача в коляното. Капачката остро пропука, тялото започна да се свлича към земята. Никълъс го довърши със саблен удар в гърлото, грабна автомата и се понесе през площада. Пръстите му забързано отлепваха димящите фекалии от кожата. Търкалянето беше спомогнало да се самоугаси, но волята му все още не включваше рецепторите на болката, а ноздрите му се затвориха пред вонята на собствената му изпепелена плът.
Тичайки на зигзаг през площада, той се опита да разбере защо Майк Леонфорте му беше оставил запалената си пура. Силно се съмняваше, че го е направил случайно, следователно оставаше другата възможност — Майк иска да му помогне да избяга. Но защо? Нещо прещрака в главата му, но време за размисъл нямаше. Пред него настъпи раздвижване. Автоматичните откоси не останаха незабелязани, към него тичаха мъжете, които допреди малко товареха камионите. Никълъс се прикри зад ъгъла на паянтова барака, внимателно се прицели и натисна спусъка. Резервоарът на последния от камионите експлодира с оглушителен трясък, земята под краката му помръдна като жива. Онези от мъжете, които не загинаха на място от взрива, изпопадаха върху спечената кал. Никълъс се възползва от суматохата. Напусна прикритието си и се втурна към вратата, зад която беше изчезнал Майк. Стигна до нея в момента, в който се взриви и вторият камион, облаци задушлив дим изпълниха въздуха над площада.
Очакваше да се озове в канцеларии или помещения за спане, но картината беше доста по-различна. Зад дебело стъкло се виждаха няколко херметически изолирани камери с контрол на температурата, очевидно лаборатории. Вдясно имаше стъпала от груб бетон, които чезнеха под земята. Без да се колебае нито за миг, той се спусна по тях и отвори двойната стоманена врата в дъното. Атмосферата рязко се промени, въздухът беше сух и студен, очевидно преминал през няколко фази на рециклиране.
Все още под влиянието на Тао-тао, той си спомни дума по дума описанието на дезертьора Нийгата. Разположението на стаите изплува в съзнанието му с кристална яснота и той бързо се насочи към лабораторията на Абраманов.
Иззад ъгъла изскочиха двама мъже с автоматични пистолети в ръце. Но Никълъс беше усетил потрепването на психиката им няколко мига по-рано и вече връхлиташе срещу тях. Ритникът му улучи първия в слабините, ръцете му светкавично докопаха другия. Миг преди изстрела дулото на пистолета му се вдигна нагоре, от тавана се посипа хоросан. Осветлението угасна. Мъжът вдигна приклада нагоре, с очевидното намерение да го стовари върху главата на противника. Дясната ръка на Никълъс се стрелна и стисна дулото, после го насочи надолу, в посоката, в която искаше да нанесе удар и мъжът. Без никакво видимо усилие тялото му отскочи настрана и когато пистолетът се озова на равнището на бедрото му, той рязко заби юмрук под левия лакът на противника си, движението му беше насочено нагоре. Човекът изгуби равновесие и политна назад, ударът хвърчило на Никълъс го улучи точно в гърлото.
Не се спря нито за миг, защото знаеше колко близко е лабораторията на Абраманов. В следващата секунда рамото му се стовари върху стоманената врата и тя отлетя от пантите си.
Абраманов беше вътре, отпуснат на колене. Никълъс насочи могъщия сноп на психическата си енергия в негова посока и моментално разбра, че е закъснял. Клекна до руснака и разгледа раната му. Рок нарочно го беше прострелял в корема, очевидно е искал смъртта му да бъде мъчителна.
— Абраманов!
Премина на руски, психическата му енергия обви ранения като топъл пашкул. Едва ли щеше да го спаси, но можеше поне да облекчи последните му минути.
Руснакът простена, вероятно усетил как болката се стопява и изчезва. Воднистосините му очи бавно се отвориха.
— Кой…
— Къде е „Факел“?
— Рок… Рок го взе…
От огромната загуба на кръв лицето му беше станало бяло като вар. Никълъс усети, че животът ще го напусне всеки миг, натискът на психическата му енергия доведе до пълно изключване на рецепторите на болката. Не можеше да проникне напълно в съзнанието на Абраманов, но беше достатъчно близо, за да усети прокрадващите се стъпки на смъртта. Дори Тао-тао имаше своите граници…
— Къде е Рок?
— Навън… Извън града… — от очите на Абраманов бликнаха сълзи, ноздрите му потръпнаха. Дробовете му бързо се запълваха с течност. — Опасността… Вие не знаете… Тя е огромна…