— Излизай от басейна! — заповяда с решителен глас той. — Отдавна трябваше да получиш това, което си заслужил!
Дупката беше почти отвесна, стълбичка липсваше. Кроукър, Веспър и Сърман бяха принудени да се спускат надолу, разчитайки единствено на коленете и лактите си.
Задачата им беше трудна, особено след като започнаха да се доближават до изпускателните тръби, които ги заливаха с горещ въздух.
На Сърман му беше най-трудно. На два пъти се подхлъзна и тялото му политна надолу, Кроукър трябваше да напряга мускулите си до крайност, за да го удържи.
Никой не говореше, цялата им енергия беше насочена към трудното спускане. Не знаеха нито докъде са стигнали, нито колко още им остава. Сърман не беше сигурен за дълбочината на вентилационните шахти.
Най-накрая Веспър се спря и до ушите на Кроукър достигна дрезгавият й шепот:
— Виждам дъното!
В същия момент Сърман отново се подхлъзна. Кроукър се запъна с крака в стените на шахтата и протегна ръце да го посрещне. Но Веспър обърка всичко. Ръцете й се вдигнаха нагоре, очевидно с желанието да помогне на Кроукър, пръстите й неволно уловиха лявата му китка и я свалиха надолу.
Той се стовари върху нея с цялата тежест на тялото си, вцепененият от ужас Сърман се отлепи от рамото му и полетя надолу.
— Господи! — изкрещя Кроукър и протегна стоманените си нокти към дрехата на учения. Не успя да го задържи, просто защото трябваше да мисли и за собствената си стабилност. Ноктите задраскаха по желязната облицовка на шахтата, в същия миг Веспър успя да възстанови равновесието си.
— Сърман? — задъхано попита Кроукър и с ужас видя как главата й бавно се поклаща.
— Май си е счупил врата — промълви Веспър и предпазливо продължи да се спуска надолу. След минута-две бяха на дъното. Сърман лежеше неподвижно, с неестествено извит врат. Беше мъртъв.
Постояха надвесени над него, после бавно се огледаха. Намираха се на пода на хоризонтална шахта, вдясно се виждаше широкият отвор за всмукване на чист въздух. Бяха успели, от свободата ги деляха броени метри.
— Имаме още малко път — промълви Кроукър и затвори очите на Сърман.
— Да вървим — кимна Веспър.
Насочиха се към вентилационния отвор. Сърцето на Кроукър се свиваше от нетърпение, но Веспър очевидно не бързаше.
— Почакай малко — прошепна тя и легна по очи на пода. — Я погледни това!
Кроукър легна до нея. Отначало не видя нищо, но после очите му започнаха да свикват с мрака и пред тях се появиха едва забележими синкави искри, подскачащи на сантиметри от бетонния под на тунела. Приличаха на светулки.
— Какво е това? — попита той и очите му пробягаха по страничните стени. — Някаква система за наблюдение?
— По-лошо — поклати глава Веспър, обърна се по гръб и проследи посоката, в която изчезваха искрите. — Според мен това е някакво електрическо поле, вероятно за защита срещу незаконно проникване… Имам чувството обаче, че именно то е попречило на онези нещастници да се измъкнат оттук преди години…
— Откъде знаеш всичко това, по дяволите? — раздразнено попита Кроукър.
Тя се дръпна обратно и го погледна, без да отговори.
— Знаеш ли… — замислено промълви Кроукър. — Имам чувството, че не само аз нямам представа за твоята самоличност… Готов съм да се обзаложа, че тя е загадка както за Маргарет, така и за Оками…
На лицето й се появи загадъчна усмивка.
— Знаеш ли какво кара актьорите да играят, Лю? — попита. — Безспорно любовта към изкуството, но и нещо друго… Онова, което ги кара да изпитват чувството, че нямат самоличност, че единственото им умение е да влизат в чужда кожа…
— И ти ли го изпитваш?
— Аз съм продукт на света, в който живея — сви рамене тя. — Можех да бъда каквато пожелая, но избрах това… Да бъда никой, а едновременно с това и всеки… Разбираш ли ме?
— Опитвам се, но всичко това ми звучи прекалено химерично…
— Точно така! — изведнъж се оживи тя. — Това е дефиницията! И в нея се крие моята сила… Силата, която притежаваме всички — мъже и жени… Тя е могъща и неприятна, повечето хора предпочитат да я крият дълбоко в душата си. Но аз съм тренирана да я откривам и използвам.
— Тренирана? — учудено я погледна Кроукър. — От кого?
На лицето й отново се появи тайнствената усмивка.
— По-добре да помислим как да се справим с това електрическо поле — тръсна глава тя. — Иначе никога няма да се измъкнем оттук…