Кроукър въздъхна и с нежелание прекрати разговора. Имаше чувството, че Веспър е готова да разкрие част от миналото си, но очевидно сега не беше нито времето, нито мястото за подобен разговор.
Ръката й махна по посока на три тъмни успоредни черти, очертаващи се на стената вляво от тях.
— Сензори, вероятно на термичен принцип…
— Искаш да кажеш, че регистрират топлината на тялото, затварят електрическия кръг и нещастникът, появил се тук, се опича жив?
— В общи линии е така — кимна Веспър.
— И как мислиш да се справим?
— Мога да ги обезвредя — отвърна Веспър. — Проблемът е да стигна до тях… Опасявам се, че ще регистрират дори топлината на ръката ми…
— Но не и на моята — ухили се Кроукър и протегна механичната си протеза.
— Вярно! — възкликна Веспър. — Няма ли плът и кръв, няма и топлина! — очите й измериха разстоянието. — Да се надяваме, че няма да се включат от топлината на китката ти…
— Ами да опитаме — рече Кроукър и се претърколи до стената. Протегна ръка, титановите пръсти проникнаха между синкавите искри.
— Внимавай! — напрегнато прошепна Веспър. — Не забравяй китката си! — после очите й потъмняха от разочарование: — Не, няма да стане… Сензорите са твърде далеч и няма да…
Стоманените нокти изскочиха от върховете на пръстите, тя ахна и забрави да довърши изречението си.
— Дотук добре — промърмори Кроукър. — А сега?
Веспър бързо възвърна самообладанието си и започна да ръководи действията му. Първо трябваше да свали прозрачното пластмасово капаче на кутията, а после да вкара един от ноктите си в малкия процеп в средата. Завъртя го като отвертка наляво, после надясно. Кутията отскочи от стената, отдолу се появиха три дебели кабела в различен цвят.
— Шансът ни е тридесет процента и нямаме право на грешка — въздъхна Веспър. — Червено, жълто и бяло… Трябва да прекъснем масата, само тогава ще успеем да изключим захранването, без да активизираме системата.
Кроукър не можеше дори да извърне глава.
— Кой кабел според теб е масата? — попита той.
— Отрежи червения…
— Той ли е масата?
— Отрежи го!
Кроукър се подчини.
Танцуващите искрици изчезнаха, главата му безсилно се отпусна на рамото.
— Господ да ги благослови военните! — изсмя се победоносно Веспър. — Спомних си, че във всички обекти, в които съм влизала, масата им винаги е била маркирана с червено… И реших да рискувам…
— Реши да рискуваш?! — изгледа я с недоумение и гняв Кроукър.
— Ако имаше по-добро хрумване, сигурно щеше да го кажеш на глас, нали? — попита тя и започна да се изправя.
— Но аз ти доверих живота си!
— И добре си направил — загадъчно се усмихна тя. — Както виждаш, пътят ни вече е свободен.
Кроукър сви рамене и трогна пръв към големите решетки, които препречваха дъното на вентилационната шахта. Веспър го последва.
Не бяха изминали и половината от разстоянието, когато решетките изведнъж се отместиха и в отвора се появи побелялата глава на сенатора Дидалъс. В ръцете му зловещо проблясваше 9-милиметрова „Берета“.
— Забавленията за днес приключиха, мистър Кроукър! — мрачно процеди той. — Излизайте, и без номера! Много хора знаят, че умея да боравя с оръжие!
Веспър се скри зад фигурата на Кроукър и напрегнато прошепна:
— Дай да се връщаме! Тоя тип действително знае как се стреля!
— Къде по-точно? — изръмжа Кроукър. — В склада или в камерата за пречистване на радиоактивни отпадъци? Забрави ли какво каза Сърман? — главата му бавно се поклати: — Не става, момичето ми. Ще пробвам нещо друго… — сърцето му потръпна от напрежение. Даваше си сметка, че предприема огромен риск, но друг изход просто нямаше.
— Виж какво, не познаваш тоя…
— Или — или! — изръмжа той. — Или ще пипна Дидалъс преди той да ни закове, или отиваме по дяволите!
— Невъзможно! Властта му е…
— В момента властта му не струва и петак! Знам за какво мечтае и възнамерявам да му го предоставя!
— Какво си намислил? — загрижено попита Веспър, в следващия миг гениалното и мозъче намери отговора: — Не, не можеш да направиш това!
— Мога и ще го направя. Съветвам те да ми се довериш, друг избор нямаме. Ще му съобщим мястото, на което се крие Оками…
— Но ако усети, че кроим някакви планове, живи ще ни изяде! — предупреди го Веспър и отчаяно поклати глава: — Откажи се, познавам тоя тип!
— А аз знам за него точно толкова, колкото ми трябва. Знам за какво е мечтал цял живот…
Кроукър беше прав и тя го знаеше. Може би за пръв път в съзнателния си живот прие преценката на друг човек, но тази преценка беше плод на един ум, който по нищо не отстъпваше на нейния… Вероятно дотолкова беше свикнала с превъзходството на своята интелигентност, че вече беше забравила да поставя вярна диагноза на чуждите умствени способности.