Легнаха си рано, но той не успя да заспи, пред очите му продължаваше да бъде ужасната картина на експлозията. Виждаше собственото си тяло, потънало дълбоко във водите на бистрия планински поток, виждаше и Майк Леонфорте зад волана на камиона, натиснал до дъно педала за газта. Изпитваше мъчително желание да усети последните мигове от живота му — беше съвсем ясно, че именно той — Майк Леонфорте, беше го спасил. Може би го беше направил, за да прекъсне връзката си с Рок, който, според собствените му думи, вече беше станал излишен… А по странна ирония на съдбата Никълъс беше направил всичко възможно да го спаси от смъртта в онзи ужасен миг, в който Рок беше насочил гранатомета си към камиона…
На стената помръдна сянка и той извърна глава.
— Никълъс? — долетя гласът на Веспър. — Мога ли да вляза?
Той се надигна от футона и включи нощната лампа с абажур от оризова хартия. Тя пристъпи в стаята и коленичи до него.
— Зная, че искаш да прекараш известно време с приятеля си…
— Честно казано, наистина е така.
Тя помълча малко, после тръсна глава:
— Имам заповед да те отведа във Венеция.
— Във Венеция ли? Защо?
— Знаеш защо.
— Оками?
— Иска да те види — кимна тя.
Изведнъж го напуши смях. Месеци наред отчаяно се беше опитвал да открие този човек, двамата с Кроукър се бяха подлагали на какви ли не опасности, за да го спасят… И сега — хоп! Ела, че те викам! После си даде сметка, че Оками все още трябва да се крие. Не бяха открили онзи, който желаеше смъртта му. Вътрешният съвет отпадаше, просто защото престана да съществува. Дидалъс също беше мъртъв. Кой остана?
Потъна в блясъка на яркосините й очи и се приготви да откаже. Даде си сметка, че във Венеция ще трябва да се срещне с Челесте, а не беше сигурен, че сега, след появата на Коей, все още иска това…
После, тласкан от неизвестен импулс, кратко кимна с глава:
— Можем да заминем утре сутринта.
— Приех да ви закрилям, но това е всичко! — отсече той тридесет часа по-късно. — Нито Лю Кроукър, нито аз сме склонни да ставаме съучастници на вашите планове!
Микио Оками посрещна думите му спокойно. Изглеждаше в отлична форма, едва ли някой страничен наблюдател би допуснал, че на гърба му тежат повече от деветдесет години. Намираха се в приятен ресторант на две преки от Риалто, любимо място на рибарите и местните жители. Веспър остана в града само докато заведе Никълъс при Оками, после взе самолета за Вашингтон.
— Свободен си да постъпиш както решиш — отвърна Оками и отпи глътка еспресо. — Но просто ми е любопитно защо се обявяваш против моите планове без дори да знаеш какви са те?
— Вие сте якудза — тръсна глава Никълъс. — Ваш партньор беше Доминик Голдони, един от най-известните мафиотски босове на Америка. Това ми е достатъчно!
— Така ли? А защо не се опиташ да разместиш пионките в тази игра и да разгледаш нещата от по-друг ъгъл? Две жени на този свят са близки на сърцето ти… Едната е от семейство на Якудза, а другата е сестра на Дом и работи за мен. Ако и това не е достатъчно, можеш да помислиш за баща си, който ми беше най-добрият приятел и делови партньор…
Настъпилата тишина се стовари като гръмотевица върху съзнанието на Никълъс. Но навън грееше ярко слънце, Венеция блестеше с цялото си великолепие. А той бавно осъзна, че тътенът в ушите му не е гръмотевица, а просто чува ударите на собственото си сърце.
— Партньор ли казахте? — с несигурен глас попита той. Тук не ставаше въпрос за разместване на пионките, а за цялостна преоценка на играта.
— Кой според теб измисли цялата схема с „Годайшу“? — сви рамене Оками. — Полковник Денис Линеър!
— Но защо, Господи?
— Той беше гений, беше нещо като ясновидец и пророк… А аз — негов предан ученик… След смъртта му продължих започнатото — създаването на мрежа за глобален контрол в един свят, населяван единствено от престъпници… Той работеше с Якудза по силата на служебните си задължения, но това съвсем не му попречи да открие у нас онези качества, които дори ние невинаги осъзнаваме… Верността и храбростта… И това му помогна да очертае схемата на бъдещото сътрудничество между икономическите групировки, правителствата и Якудза. Всички подчинени на една цел.
— Която така и не беше реализирана…
— Напротив. Свидетелство за това е икономическото чудо, постигнато от Япония. В рамките на три десетилетия ние се превърнахме в икономически колос, а започнахме от нищо — бяхме просто един победен народ, беден и разкъсван от безработица, инфлация и неефективно ръководство. Един народ с тежко чувство за вина…
Нима Майк Леонфорте беше казал истината, запита се Никълъс, после погледна гладкото лице на стария Кайшо: