Теодор Стърджън
Ниоба
Тя настоя да потеглим заедно, макар че знаех какво ще стане. Беше много красива — по красива от моята любима Айрис. Казваше се Ниоба и имаше тъй разкошни коси, че когато слънцето грееше отгоре, лицето й оставаше в сянка. Бяха тъмни, колкото е тъмен цветът на жаравата в сравнение с пламъците и веднъж някаква селска жена рекла, че Ниоба носи душата си в косите. Аз тогава бях Харалд и вярвах, че Ниоба няма душа. Още го вярвам.
Яздехме из бърдата, предпланините на Карн Енглин в „Малката Англия отвъд Уелс“. Тръгнах с нея, защото тя бе въоръжена, а аз не. Не се отделях, защото яздеше не по-зле от мен, а в стрелбата нито един мъж не можеше да я надмине. Не се страхувах, защото страхът се гради върху надежда — надеждата за бягство; а в мен нямаше и капка надежда. Не проговорих до края, а и тогава бях съвсем кратък. Но тя говореше през целия път с глас като траурна музика и се наслаждаваше на хладната си ненавист към мен.
— Израснах сама — мълвеше тя. — Съвсем сама, само със своя свят, който е мъртъв от три века, и с теб. Ти, поетът Харалд, дойде при мен от бърдата, див като гъстите храсталаци и изпълнен със смях, който ме караше да се стъписвам. Не вярвах на твоите безредни мисли и ненадейни постъпки; презирах те, защото бе нещо, което не можех да разбера.
Тя помълча, а тревата шушнеше под копитата на конете. Тя бе странно създание, тази Ниоба. Смяташе за сън наяве днешния свят с неговите хора, небе и слънце, въздух и жилища. Вярвам, че гербът на рода Пембрук бе изсечен върху неземното й сърце. Нищо чудно, защото мислеше като Пембрук, книгите, дрехите и обноските й бяха типични за този род. Както и възлюбените — всички, освен единствената й истинска обич. Ах, можеше ли да ме вини и за това?… Умът й бе роден преди триста години като Мери Сидни, сестра на сър Филип и вдовица на граф Пембрук. Брат й бил поет и след смъртта му графинята от седемнайсети век се насочила към поезията… и поетите. Спенсър знаел това и разказал за нея. Никой не знае какво е станало с ума на Мери Сидни; ала аз знам, че след триста години Мери Сидни се бе превърнала в Ниоба Пембрук. Да, знам го.
— Ти беше глупак, който танцуваше под слънцето и дръзваше да обича един западнал свят, докато аз стоях в мрачните сенки около замъка и те гледах. Ти дръзваше да обичаш дърветата наоколо и аромата на вятъра от пущинаците. Стоях настрани, виждах те, чувах как напяваш стиховете си в странни ритми и изгарях от презрение и ненавист. Заварвах те да драскаш върху късчета хартия из околностите на замъка. Събирах ги и тайно плачех над тях. Ти дръзваше да обичаш, а мен оставяше сама. Дръзваше да обичаш — хладно повтори Ниоба, — да обичаш Айрис. Незабелязана, аз те виждах до нея, четях и препрочитах песните ти след нейното идване. Песните ти бяха чудесно написани и притежаваха тъкмо каквото мразя — смях и изящество.
Очите на Ниоба бяха ту сиви, ту синьозелени, ледени. Като северното сияние, що се променя пред очите ти и виждаш, че вече е съвсем друго, без да усетиш промяната. Очите й ме докосваха леко, също тъй леко, както ръката й докосваше оръжието и аз разбрах, че ще е скоро.
— О, ти беше покорен — каза тя. — Заповядвах да стоиш до мен и ти се подчиняваше. Презирах те за това. Говореше добре и четеше добре, когато слагах слова в устата ти или книга в ръцете ти. Но когато желаех да ми говориш с ум и сърце, ти се запъваше и мънкаше като копач на торф — пазеше словесната си магия за перото… и за Айрис. Можеше да имитираш словата ми и словата на древни поети докато бях край теб, ала инак в присъствието ми ставаше като ням. Мразя те, че ме накара да изневеря на себе си, че ме изкуши да тръгна от живота в миналото към изродения живот на тъй нареченото настояще. Мразя те, че избра някаква си нищожна жена пред мен — пред мен! Мразя те, че ме накара да й завиждам — на нея, която е еднодневка, танцуваща в гаснещите лъчи на един нереален свят.
Аз все още мълчах, защото познавах Ниоба, познавах омразата и следователно знаех с каква сила мрази Ниоба. Гледах как скалистата снага на Карн Енглин се извисява над Пембрукшър и мислех за Айрис. Айрис бе крехка и се люшкаше от вятъра като стрък златна пшеница. Ветровете на моя смях и моята страст изтръгваха в отговор смях и страст от душата на Айрис. Обичах я. За момент се загледах в Ниоба, твърда и необяснима. Може да съм обичал Ниоба, помислих, гледайки как един слънчев лъч опитва да се изтръгне от бездната на косите й. Ала мъж с душа и тяло не може да обича жена, надарена с вечно и могъщо спокойствие. Дори сега, когато говореше за своята обич, ненавист и мъка, в нея нямаше страст. Нито капка, дори когато вплете поглед в моя и прошепна: