— Тази сутрин убих Айрис, Харалд.
Спрях, скочих от коня, подирих опора в топлото му тяло и отново надникнах дълбоко в очите на Ниоба. Нямаше страст там — велики Боже, нямаше дори задоволство. Най-сетне проговорих:
— Накарах те да страдаш, Ниоба. Отнех ти гордостта. Знам какво ще направиш сега, Ниоба, и когато го сториш, знай, че си сторила точно каквото искам и си ми дала каквото най-силно желая. Убий ме сега, Ниоба.
Конят ми се вдигна на задни крака и побягна от трясъка на изстрелите; нейният стоеше неподвижно и трепереше, понеже се боеше от нея, както всяка друга жива твар. Тя заби по куршум във всяко от очите ми и още един в сърцето, после препусна назад. Аз лежах и с разкъсани очи гледах как от ръзцъфналия храст капе кръв.
След като плътта изстина, вече не бях Харалд, затуй се издигнах над него и полетях към замъка и Ниоба. Вече бе тъмно и хладно; ала аз знаех, че ще е тъй. Сега виждах красивите бърда и без светлина.
Зареях се около замъка и като полъх преминах през прозореца в стаята на Ниоба. Тя седеше пред огледалото и разпуснатите й коси падаха като водопад, за да се струпат край стола. Никоя жена не е имала подобни коси… Седеше, подпряла брадичка върху юмрука си и опитваше да се усмихне на своя образ, ала не можеше. Обгърнах я като саван и гласът ми отекна дълбоко в главата й:
— Към гробницата, Ниоба!
Тя не трепна, не помръдна цяла минута. После бавно се обърна и погледна зад себе си. Леко помръдна вежда — единственото движение по лицето й — и бавно се завъртя пак към огледалото. Още мъничко я оставих да се гледа, после отново заговорих в главата й:
— Облечи се, Ниоба, и върви в гробницата!
Ниоба стана и се облече.
Дълъг бе пътят до гробницата и през цялото време лицето на Ниоба остана спокойно, а сърцето й биеше бавно и равномерно. Аз бях с нея — тя ме носеше! — и усещах, че се страхува. Тя знаеше къде е гробницата, но никога не бе ходила там. Знаех защо. Това бе единственият родов имот, който отбягваше… и аз знаех защо!
Вятър виеше около гробницата и говореше на Ниоба с гласа на Харалд:
— Към гробницата, Ниоба!
Тя пристъпи като сомнамбул и плащът се развяваше зад нея, ту литваше нагоре, ту я обгръщаше, а вятърът дърпаше косите й да погали с тях плаща.
— Чети, Ниоба.
Изведнъж тя изкрещя, сетне още веднъж и още веднъж, ала никой не чу. Писъкът излетя от устните й като смях — онзи весел, победоносен смях на Харалд, когато за пръв път целуна Айрис. А още по-мощно от него крещеше вятърът…
— Чети, Ниоба! Чети, Ниоба!
Аз бях ореол, равномерна и тайнствена светлина около нея, а когато приведе глава към камъка, напрягайки сили срещу вятъра, срещу мен, срещу себе си, светлината се разгоря и протритият надпис подскочи насреща й.
— Чети, Ниоба! — крещеше вятърът, крещеше Харалд, крещеше ореолът около Ниоба, крещеше… самата Ниоба.
И тогава тя прочете епитафа, от който се бе бояла. Гласът й бе ясен и надвиваше воя на вятъра; бе тъй потресена, че не трепереше; бе познала страха и потънала в бездните отвъд него, също както Харалд сред пущинака. Древните стихове звучаха прекрасно в нейните устни:
Въпреки всичко Ниоба бе жена и хвалебствените слова я ободриха; поне колкото отново да се надигне от пълното отчаяние към нивото на страха и да замлъкне.
— Продължавай! — изплака вятърът и аз се разсмях буйно. — Пророчеството! Чети, Ниоба!
Неуверено отначало, сетне все по-ясно, тя зачете…
И сред див смях — моят смях — Ниоба изпълни пророчеството.
Сега обичам Ниоба. Мъж с душа и тяло не би могъл, ала аз мога. Двамата сме почти щастливи заедно, когато възсядам прохладния вятър и стена около гробницата…
Бележка: Тази гробница на Мери, графиня Пембрук, починала през 1621 г., все още съществува заедно с епитафа (от Уилям Браун). Колкото до „паметника над нея“, не можем да бъдем сигурни! Всички останали факти са автентични.