Тя мълчеше и хапеше долната си устна. След малко Харди й напомни за себе си:
— Франи?
— Добре — съгласи се тя.
— Кое е добре?
Издърпа ръцете си от неговите и ги скръсти пред гърдите си.
— На кръстосан разпит ли ме подлагаш? Струва ми се, че за днес ми стига.
Харди прекрасно владееше гласа си.
— Не, нищо подобно. — Снижи го до шепот. — Просто не зная защо си тук. Объркан съм. Не съм наясно какво става. Искаш ли да ми помогнеш? На твоя страна съм.
Тя затвори очи и въздъхна.
— Добре — кимна и отново се пресегна за ръката му. — Зная, че трябваше да ти кажа. В смисъл, че едва сега го осъзнавам. Просто напоследък твоят и моят живот текат поотделно. Изглежда не ми се е искало да ме разбереш криво, ако те занимавам с цялата тази работа.
— С коя работа?
Тя срещна погледа му и дълго мълча, преди да отговори:
— С Рон.
— Рон — повтори Харди, а гласът му неволно прозвуча рязко. — Струва ми се, че не познаваме никакъв Рон.
— Рон Бомонт — отговори Франи. — Таткото на Макс и Касандра.
Харди познаваше донякъде децата от гостуванията им при неговите, от преспиванията им у тях. По-голямото — Касандра — бе една от най-добрите приятелки на Ребека, навярно дори най-добрата, макар да не бе съвсем сигурен. Харди имаше някаква смътна представа, бегъл спомен за обаятелно, жизнено хлапе, макар „детските работи“, както ги наричаше, да бяха оттласнати — или прокудени? — от челното място в живота му.
— Таткото на Макс и Касандра — повтори той с безизразен глас. — Рон.
Франи го погледна и той долови безнадеждност, едва ли не отчаяние в изражението й. А може би и тревожен намек за предизвикателство.
— Той ми е приятел. Каквито са жените в живота ти.
Това бе слабото му място. Харди често обядваше, а понякога и вечеряше с други жени — колежки, с които работеше, с които се разбираше добре. Дори от време на време и с бившата си съпруга Джейн. В края на краищата той и Франи наложиха мораториум по въпроса какви са те — тези всевъзможни лични и професионални връзки. Просто до една бяха приятелки. Така си и остана.
Но Харди откри, че положението се е променило и това не му отърва.
Внезапно му се прииска да се отдалечи от онова, което, изглежда, щеше да чуе. Прекоси стаята, стигна до вратата и застана до армираното стъкло, гледащо към коридора на затвора. Най-после се извърна.
— Добре, да оставим този въпрос, щом така искаш. Но трябва да ти напомня, че в дъното на всичко това стоиш самата ти. За Рон Бомонт чух едва преди две минути, а ти си в затвора заради някаква призовка, която свързва двама ви в едно. Смятам, че известно любопитство от моя страна е напълно в реда на нещата.
— Жена му е убита. Той е заподозрян.
Харди замръзна на мястото си до вратата.
— И разширеният състав е решил, че трябва да разпита теб за него?
Тя вдигна рамене.
— Бях с него — пихме кафе — добави тя бързо — сутринта, когато е умряла. На обществено място.
Той изчакваше.
— И искаха да проверят дали моето алиби съвпада с неговото.
Харди все още се опитваше да проумее какво се крие зад думите й.
— Говорила ли си някога с полицията за това, преди днес?
— Не.
Нищо не разбираше. Ако Франи имаше алиби за един от главните заподозрени в убийство, беше в реда на нещата полицията да я разпита, ако не за друго, то поне за да впише показанията й в протокола. Да не забрави да попита Ейб защо не са го направили, стига Ейб да знае. И стига да отговаря на истината.
Но засега все още е тук.
— Добре. И тъй, ти получи призовка, за която не си ми казала…
— Смятах, че ще трае само няколко минути преди обяд, Дизмъс. Нямаше нужда да те безпокоя заради това.
Харди не искаше отново да се отклоняват в тази посока. Щеше му се да си изясни редица други факти. Щом се приберат у дома и се махнат оттук, нещата щяха да изглеждат другояче. Щяха да са в състояние да разговарят, докато стигнат до някакъв извод. Тук, в затвора, времето ги притискаше.
— Така да е. И тъй, доколкото схващам, ти си потвърдила алибито на Рон.
— Да.
— А после?
— Ами този прокурор… познаваш ли някой си Скот Рандъл?
Харди поклати глава.
— Чувал съм името му. Той ли те вкара тук?
Тя кимна.
— Попита ме дали Рон е споменавал за някакви разногласия между него и жена му, които биха могли да имат нещо общо с нещастието.
— Защо те е питал за това? Как този въпрос е хрумнал на Скот Рандъл?
— Не зная, но ме попита.
Погледите им отново се срещнаха от двата края на стаята и този път Харди се върна при масата и седна на единия й ъгъл.