Но Карл Грифин не се безпокоеше. Разследваше предостатъчно убийства и имаше заподозрени в три от тях. Просто си трупаше материала.
Що се отнася до Брий Бомонт, бе убеден, че всеки момент ще поиска съдебно разпореждане. Имаше само още едно сведение, което да потвърди, и щеше да свърже нишките. И щеше да им покаже той на Глицки и на останалите, които смятаха, че подобни случаи не са за него.
Ето защо не спомена пред никого за напредък или неуспех. Трудно понасяше недоброжелателност. Тормозеше се, когато другите инспектори умуваха със задна дата кое биха направили еди-как си, а не като него, къде биха проверили, защо не биха говорили с хората, които е разпитвал Карл.
Не възприемаше думите им като добродушни закачки, а може би те и не бяха такива. Смяташе се за ченге от старата гвардия, душещо като куче, накъдето го води обонянието, отхвърляйки нещата, които нямаха мирис, и преследвайки онези, които имаха. Та тъкмо нюхът му подсказваше, че е на крачка от успеха по случая „Бомонт“.
На излизане от участъка спря пред прага на Глицки. Карл си бе облякъл непромокаемото яке с емблемата на „Рейдърс“ и оранжево-синя хавайска риза, запасана в лъскави стари панталони. Ризата висеше над колана. Изглеждаше почти готов за действие.
Грифин съобщи на лейтенанта, че тази сутрин най-напред ще се срещне с информатор от наркоманска шайка в Западното предградие. Вече закъснявал, но нямало значение, защото и информаторът щял да закъснее. После, в зависимост от това как се развият нещата с него, ако остане време, възнамерявал да се опита да открие ножа в случая „Санчес“ — разследвалите местопрестъплението не успели да го открият в къщата, но той бил готов да се обзаложи, че е някъде в квартала, така че щял да се повре из храстите и ще видим с какво щял да излезе оттам. Според неговите догадки тя е излязла от къщата и го е захвърлила някъде, а после се е върнала и е набрала телефон 911. Както и да е, после…
Глицки го прекъсна:
— Как върви „Бомонт“?
— Много добре.
Глицки изчакваше.
— Още един-два дни.
— Записваш ли всичко?
Грифин повдигна якето си да покаже на лейтенанта бележника си, затъкнат в колана. Потупа го:
— Нито дума не изпускам.
Нямаше смисъл да го пришпорва. Грифин щеше да му каже, щом открие нещо, и щеше да напише доклад. Междувременно като че ли сигурно напредваше по поне два от другите случаи. Засега трябваше да се задоволи с това.
Но ако „Бомонт“ не приключеше до няколко дни, Глицки съзнаваше, че ще се наложи да притисне Карл да съобщи за разкритията си, него самия започваха да го притискат.
— Добре. — Грифин понечи да тръгне, но неизвестно по каква причина Глицки добави: — Пази си гърба, Карл.
Кимване:
— Винаги.
— Грифин не беше най-големият умник в отдела — каза Ейб. — Виждал ли си го?
— Един-два пъти.
— Значи знаеш. Както и да е, предполагаме, че е приготвил някаква примка, притиснал е някой от очевидците. Той изглежда е бил замесен в нещо, не му е допаднало как се развиват нещата. Така или иначе, Грифин не реагираше добре при натиск, имаше чувството, че го мамят — дайте да съсипем Карл, един вид. — Глицки направи гримаса. — Възможно е никога да не разберем.
Харди измърмори някакви съболезнования, а после махна към папката, която държеше.
— А сега кой води случая?
Ейб кимна към купчината папки, които току-що бе преровил.
— Взех ги от бюрото на Тайлър Коулман. По тази май не е работено кой знае колко.
— И защо така?
Глицки вдигна рамене.
— Това им е шестото убийство. Когато го получиха, вече бе на повече от седмица. По-пресните са с предимство.
Харди знаеше. Разследващите убийства не искаха да губят време: ако убийството е по-отдавнашно, следите се изгубваха. Внезапно той придърпа телефона и набра „Справки“. След минута затвори.
— Разбира се, че го няма в указателя. Ако го имаха, щях просто да позвъня и да си спестя цял час, но сега няма мърдане, нали? — Скочи на крака. — Трябва да вървя. Тук ли да те търся?
Глицки погледна часовника си — девет.
— Смятах да видя Орел. — Глицки бе вдовец и имаше четиринайсетгодишен син. Опитваше се всеки ден да му отделя поне малко време. Поне малко. Иззад бюрото се взря в разтревоженото лице на приятеля си. — Ако разбереш нещо, обади ми се у дома. Става ли?
Харди протегна пръст — разбрано — се втурна навън, лашвайки вратата.