— И за какво ни е да знаем?
Фримън изгледа Харди като бавноразвиващо се петгодишно дете.
— Ако има, ще се обърнем към медиите. Ще свикаме пресконференция и ще го изкараме безразсъден, отвратителен, жалък кучи син, който откъсва една добра майка от прекрасното й семейство. Но и това си има своя недостатък.
— И какъв е той?
— Ами типичният обвинител си умира от удоволствие да откъсва майките от семействата им. Както ти е известно.
Харди някога бе обвинител и си спомняше. Не че бе държал да разделя майките от децата им, но и сълза не бе проронил, изпращайки осъдените в затвора, дори някой роднина или любим да хлипа отчаяно зад гърба му в съдебната зала, което се случваше доста често. Така че Фримън имаше право — Харди не биваше да възлага никакви надежди на медийна кампания срещу Скот Рандъл.
— Но с Прат навярно е другояче — продължи старецът. — Тя се интересува от реакциите на обществеността, от гласоподавателите, нали? След някоя и друга седмица ни предстоят избори. За съжаление те не засягат Прат. Тя има още две години, независимо какво ще направим сега. Все пак можем да опитаме — прие Фримън, макар да бе ясно, че го смята за рисковано начинание. — Разбира се, след една нощ в затвора Франи може би ще реши, че едва ли си струва да жертва живота си заради тази скъпоценна тайна. Особено като научи, че приятелят й е напуснал града.
Харди пристигна в затвора в седем без петнайсет, а го пуснаха вътре точно в седем. Фримън щеше да говори с Мариан Брон и щеше да се опита да й изкаже някакво приемливо за Франи извинение. Поне така се надяваше. Знаеше също, че Глицки ще натисне инспекторите от отдела си, работещи по случая „Бомонт“, да намерят Рон.
Но на първо място бе Франи. Трябваше пак да се срещне с нея, да получи поне някакво разумно обяснение какво става и затова бе тук.
Вратата на стаята за посетители се отвори и Франи замръзна на мястото си, сякаш се боеше да пристъпи, а може би се боеше от него. Пазачът стрелна Харди с въпросителен поглед.
— Така добре ли е? Готови ли сте?
И щом затвори вратата зад Франи, тя направи една крачка в стаята.
— Нямаше го у тях. — Харди говореше с адвокатската си интонация, с която съобщаваше лоши новини — равна и безстрастна. Изреждаше фактите: — Рон го нямаше. Преместил се е оттам.
Тя не изглеждаше по-добре от снощи, но и не изглеждаше по-зле. Може би беше поспала поне малко. Най-лоша бе тази напрегнатост, която сякаш й пречеше да пристъпи напред. Харди толкова дълго се бе самоукорявал за своята неспособност да я освободи от затвора, та дори през ум не му мина, че и тя може да таи подобни самоненавистнически чувства, задето бе подложила него и децата на такова изпитание.
Нещо се мярна в погледа й и тази мисъл го осени едва сега. Той направи първата крачка в буквалния смисъл на думата, протягайки ръце към нея. Със сърцераздирателно ридание, тя се хвърли в прегръдките му.
— Снощи не успях да ти кажа, Дизмъс. Ейб беше с нас, спомняш си. Влезе, точно когато стигнахме до този въпрос или поне се канехме.
— Тогава трябваше да говориш пред Ейб.
Тя поклати глава.
— Не можех. Казах на Рон, че не му обещавам да крия от теб, че ти казвам всичко, но Ейб — това е съвсем друго нещо.
— Не можа ли просто да го помолиш да ни остави, да излезе за малко?
— Не, защото ти щеше да останеш. И той щеше да схване, че съм ти съобщила нещо, нали? А какво можеше да е то, ако не тайната на Рон? Нямаше да ни остави току-така. Познаваш Ейб. Не че му нямам доверие, но той е ченге. Той винаги и преди всичко е полицай, дори и с теб.
Харди съзнаваше, че тя има право. Преди няколко години при едно дело бе възникнало притеснение по подобен повод и Ейб не му говори няколко месеца. Ако Ейб научи, че Харди знае тайна, отнасяща се до негов случай, и не му я е казал, в най-добрия случай щеше да си има неприятности. Франи му бе спестила тази грижа.
Тя седеше до него и държеше ръката му в скута си. Все още се намираше в затвора, но поне разговаряха, отново бяха съпруг и съпруга. Всъщност той искаше преди всичко да разбере какви са отношенията й с Рон, но нямаше да я попита направо. Това не би трябвало да е от значение. Франи бе негова съпруга и имаше нужда от помощта му. Това бе на дневен ред днес — излезеше ли от създалото се положение, тогава той щеше да се занимае и с останалото.