Помисли си още, че ако наистина ставаше нещо важно, нещо, което да заплашва брака им, тя щеше да му каже — беше длъжна да му каже, нали така? Знаеше, че подобно предателство — да пропусне да му каже — ще е най-лошото от всичко, което би могла да стори. Със сигурност щеше да му каже.
Но не можеше да я попита направо. Ще подходи по-общо и ще види как ще потръгне. Наложи си маската на адвокат и попита с възможно най-миролюбив глас:
— И за какво е цялата тази работа?
Франи използваше дланите му като чифт броеници. Харди забеляза, че тя трепери, и свали найлоновото си яке. Заметна раменете й с него.
Пазачът почука и съобщи, че арестантката ще изпусне закуската, ако свиждането им продължи, но Харди с огромния си адвокатски опит го подмами да им донесе две чашки кафе и тазсутрешната дажба на Франи, след което изчакаха няколко минути в неловко мълчание.
„Защо не ме пита? — мислеше си тя. — Нима му е толкова все едно, та дори не ме пита? На негово място аз щях да му задам само този въпрос — за мен и за Рон.
Просто много отдавна се занимава с такива неща, там е работата. Те са го променили изцяло. Ето го сега, седи тук съвсем хладнокръвен и безпристрастен, защото има нов случай, нов проблем за разрешаване. Няма значение дали жена му му е изневерила. Той просто иска да разбере какво се е случило. Само фактите, госпожо — но за него това не бе поредният адвокатски виц. Бе му дълбоко присъщо.
Моля те, Дизмъс, ако поне малко те е грижа за нас двамата, попитай ме!“
Опита се да му внуши желание за разговор, но той си седеше до масата, търпелив и разбран, в очакване да й донесат закуската. От време на време й стискаше ръката, както би успокоявал която и да е друга клиентка.
Прищя й се да го удари с юмрук.
Щом донесоха храната, Франи бързо изгълта няколко хапки. Умираше от глад. Снощи бе толкова разстроена, че не бе способна да погълне и залък от вечерята си. Най-после остави пластмасовата лъжица и отпи от кафето си.
— Добре. — Говореше почти шепнешком, сякаш се боеше, че някой ще я чуе, дори в това усамотено помещение. — Но трябва да си остане между нас.
— Тайната, която може да те измъкне от затвора ли? Искаш да я науча, без да я използвам ли?
— Само при това положение ще ти я кажа, Дизмъс. Така обещах на Рон. Не мога да ти я кажа като на свой адвокат, най-вече като на свой адвокат. Само като на свой съпруг. Ще ме разбереш, след като я чуеш.
Харди не бе убеден, че това ще се окаже вярно — не проумяваше почти нищо от развоя на събитията, — но знаеше, че трябва да я научи, а за да я научи, трябваше да обещае да не я издава.
Тази мисъл изобщо не му бе по сърце. Извън чисто личните му възражения, съществуваха и две сериозни професионални причини за нежеланието му да даде такова обещание. Като лицензиран адвокат, той бе съдебен служител, задължен да съдейства за прилагането на закона по неизмеримо множество от обществени въпроси. Втората причина бе дори по-съществена — ако Франи споделеше тайната си с него в качеството му на неин адвокат, тя щеше да бъде неприкосновена, поради привилегията на взаимоотношенията между адвокат и клиент. Нито един съд не можеше да го принуди да я разкрие — щеше да е под закрила.
Молбата на Франи криеше безброй опасности. Като частно лице, Харди много лесно можеше да се озове пред разширения състав от съдебни заседатели в положението на съпругата си, неспособен да даде показания, и да го тикнат в дранголника. Освен това, ако се впуснеше в каквото и да било разследване за Рон Бомонт и нямаше основание да претендира за неприкосновеност, не бе трудно да си представи лъжите си какво знае или не знае пред същите онези хора — Глицки, Канета, — които бяха в състояние да му помогнат. Беше опасно във всяко отношение и той се опита спокойно да разясни това на Франи.
Тя обаче не отстъпваше.
— Не. — Все още говореше почти шепнешком, но тонът й бе непреклонен. — Ще стане така, че ти разчиташ на своята неприкосновеност.
— Е, и? Какво имаш предвид? Такъв е редът.
— Обаче понякога не е. Понякога правораздавателната система не я бива.
— А? О! — изръмжа Харди.
— Какво?
— Системата не я бива. Любимият изтъркан, но удобен шлагер на шейсетте. Само дето сега ме хващат нервите, като го чуя. Защото ето какво ще ти кажа: понякога системата я бива.
— Но не и в случая с Рон. Тя го е предала. — В очите й се върна онзи предишен блясък, ала Харди не му се зарадва особено. Тя протегна ръка към него и гласът й омекна: — Дизмъс, повярвай ми. Рон има основание да не вярва на юристите, сам ще видиш.
— Не се съмнявам — отвърна Харди. — Аз самият не вярвам на много от тях. Но нали става дума за мен?