И макар Скот Рандъл в случая да злоупотребяваше с него, Харди се принуди да си напомни, че той бе възникнал и все още действаше като средство за защита на гражданските права. Поради мерките за сигурност и наказанията, налагани при нарушения срещу разширения състав от съдебни заседатели, там бе единственото място, където обвинителите можеха да изкопчат отговори от изплашени или неподатливи свидетели, където истината можеше да излезе наяве. Никой дори не би узнал, че си бил там и какво си казал. Там си на сигурно място — далеч от врагове, корумпирани чиновници, от любопитните медии.
Поне на теория.
Но ето сега случая с Франи. И през ум не му бе минавало, че това може да се случи с някого от близките му. Камо ли пък с жена му. Франи не престъпваше законите. Не беше като другите. Но ето че сега в очите на Мариан Брон и Скот Рандъл тя изглеждаше като тях.
Въпреки целия му опит в съдопроизводството, тази перспектива се стовари отгоре му с едва ли не разтърсваща сила. Законът не подминаваше никого. Ето го пак сравнението на Фримън с времето. Франи бе пометена от ураган и сега се намираше в него.
Но Фримън, както обикновено, решително напредваше. Решаваше проблемите.
— Говори ли вече с някого, който да е открил съпруга, как му беше името?
— Бомонт. Рон Бомонт. Не, Глицки го нямаше. Оставих му бележка. Връщам се, щом приключим тук. Но да не оставяме Франи настрана.
— Не я оставям настрана. Според мен трябва да се обърнем към вестниците. Дори Рандъл и Прат да не се огънат, нищо чудно Мариан да се впечатли от подобен натиск. Поне си струва патроните. — Отпи от кафето си. — Но май ще трябва да обмислим как да намалим загубите си.
— И какви са те?
— Четирите дни. Ако не засекат господин Бомонт и не го накарат да говори, тя ще си има доста по-сериозен проблем от тези четири дни.
Скот Рандъл седеше удобно на сгъваем стол с удобно скръстени крака. Заедно с него в просторния, но спартански кабинет на Шарън Прат седяха лейтенантът от отдел „Убийства“ Ейб Глицки, сержантите от същия отдел Тайлър Коулман и Джордж Батавия и подчиненият на Рандъл следовател от Областната прокуратура Питър Струлър. Рандъл се радваше на прекрасен предобед. Най-после нещата около Бомонт се задвижваха, и то благодарение на тая Франи Харди.
„От време на време — размишляваше той — просто трябва да вкарваш някого в затвора.“
А стигне ли се дотам, както е в случая, някои хора неизбежно охладняват към теб. В дадения момент това са Глицки и сержантите му. „Е — мислеше си Рандъл, — може би пък следващия път, падне ли им сензационно убийство, ще се опитат да го разследват чевръсто, та дори ако във ведомството им настъпи криза. А ето ги сега със смачкан фасон, защото аз и Струлър всъщност постигнахме напредък по случай, който те смятаха едва ли не за приключен. Война за територии. Толкова по-зле за тях.“
Но Глицки като шеф на отдел „Убийства“, естествено, бе длъжен да му придаде друг облик. Ето го сега как се джафка с Прат:
— Познавам тази жена, Шарън. Тя е мой близък, личен приятел. Гледа децата ми цял месец след смъртта на жена ми. Мястото й не е в затвора.
— Очевидно съдия Брон не е съгласна с вас, лейтенанте. Пък като че ли и аз не споделям мнението ви.
Прат не обичаше Глицки. Смяташе, че полицаите с всички сили се стремят да подронят авторитета й, да я злепоставят, когато и както могат. Що се отнася до нея, Областната прокуратура се възползваше от всяка възможност да разкритикува полицията. Беше се кандидатирала за поста си, предлагайки платформа за ликвидиране на полицейските жестокости — далеч не най-големия от многобройните проблеми на града. Професионалният съюз на полицейското управление подкрепи опонента й и тя, изглежда, не го забравяше.
Често предпочиташе да не повдига съдебно преследване срещу заподозрени, вече задържани от полицията, защото не вярваше в тъй наречените престъпления без жертви. Тъй че поне на една-две седмици просто освобождаваше заподозрени проститутки, наркомани и всевъзможни други, задържани поради недоразумение хора.
Обаче отказваше да освободи Франи Харди. Не, господинчовци. Тук ставаше дума за законови принципи. Тя държеше на своето.