По обратния път след посещението си при Франи реши — едва ли това бе точната дума, тъй като поривът бе по-скоро спонтанен, отколкото обмислен — да го вземе със себе си. Навярно не би могъл да обясни защо — със сигурност не за да застреля човека, който може би спеше с жена му. Ако изобщо бе помислял нещо, то бе, че е пистолета по-убедително ще накара Рон да изпълни молбата му, каквато и да е тя.
Значи доста дълго нямаше да се прибира у дома. Франи му бе казала, че веднъж Рон й споменал — тя си го спомни, след като откри, че е избягал, — къде би се отбил първо, ако му се наложи да се укрива.
Харди бе заявил на Франи, че ще се изправи очи в очи с Рон. Край на прибързаните обещания. А жена му, погрешно заключила, че Харди вече е изцяло на страната на Рон, не бе настояла за каквито и да било обещания.
По дънки, синя риза, облечена над фланелка за ръгби и с маратонки, той стоеше в полутъмното задно помещение зад кухнята и пълнеше пистолета с патрони. Затъкна го в колана си и издърпа ризата отгоре, прибра кутията с останалите патрони в сейфа, внимателно затвори вратичката и превъртя ключалката.
На излизане грабна едно яке от закачалката до външната врата.
Не бяха изтекли и пет минути, и ето го отново в колата. Готов.
Рон Брустър.
Сега се казваше Рон Брустър. Франи бе обяснила всичко това на Харди, смятайки, че така трупа точки в полза на Рон, като показва на съпруга си докъде е готов да стигне тоя страхотен тип, само и само да опази децата си.
Но оправданията и лъжите, на които се натъкваше всеки ден в практиката си на адвокат по углавни дела, бяха изострили присъщия на Харди цинизъм и го бяха превърнали в рязък и дълбок скептицизъм, отварящ празнота в обикновените човешки чувства, поне що се отнася до свързаното със закона. Макар да се бореше с него вкъщи и пред няколкото си близки приятели, установи, че вече не приема всичко за чиста монета. Взе да проявява недоверие към интересните разкази — в тях все се таеше нещо недоизказано.
Обясненията на Франи за поведението на Рон — ловкостта, с която променяше името си например; сполучливото отвличане на собствените му деца — само убедиха Харди, че си има работа с изключително умен и находчив престъпник. Който в най-добрия случай бе изиграл Франи, а в най-лошия бе сторил нещо къде-къде по-сериозно.
Толкова бе разгневен, че нямаше нужда да долива масло в огъня.
Бяха отседнали в хотел „Хилтън“ на летището. Харди бе наблюдавал същото и преди у хора, които бягат: първият инстинкт ги караше да се спотаят, изчаквайки удобен момент. Да останат наблизо. Да видят в каква посока ще поеме преследвачът и тогава да се изпарят в обратната.
Пети етаж, стая 523. На бравата висеше табелка „Не ме безпокойте“.
Харди погледна часовника си. Беше точно девет и шестнайсет. Иззад вратата се чуваше пуснат телевизор. Смях на запис.
Напипа пистолета на колана си, усети успокоителното му присъствие и го остави да си виси там. Почука.
След миг телевизорът млъкна. И зад вратата се възцари тишина. Почука повторно, изкушавайки се да извика: „Захаросани ядки“. Вместо това изчака, давайки на Рон възможност да отвори, когато намери за добре.
Рон Бомонт стоеше с пръст на устните, подканяйки децата си да не издават нито звук. Приближи до вратата на хотелската стая. Той също имаше пистолет, но неговият лежеше прибран в двойното дъно на един куфар.
Молеше се да не е полицията или пък полицаят да е само един. Тогава може би щеше да отвлече вниманието му за минутка, колкото да стигне до куфара и да направи неизбежното.
Харди почука още веднъж, този път по-силно.
— Рон! Отвори вратата!
Изчака още няколко мига. После иззад врата се чу суров глас:
— Опитваме се да спим.
Харди се приведе напред и произнесе с овладяна настойчивост:
— Аз съм Дизмъс Харди.
Най-сетне вратата се отвори, всъщност само се открехна. Рон бе угасил осветлението в стаята и бе оставил веригата. Харди едва сдържа порива си да приклещи рамото му с вратата и да махне веригата.
Разпери широко ръце. Никаква заплаха. Просто отвори вратата и нека поговорим.
Рон Бомонт се оказа хубав мъж, макар Харди да си го призна с неприязън. Волево, сухо лице и ясни кафяви очи над толкова изпъкващи над наболата му брада скули, та ти се струваше, че ако драснеш клечка кибрит на тях, тя ще се запали. Орловият му нос с висока основа бе разположен точно в средата над една уста, която според Харди би трябвало да се нарича великодушна. В гъстата му, тъмна коса тук-там на слепоочията се забелязваха сиви косъмчета, но по лицето му нямаше нито една бръчка и те изглеждаха преждевременни или дори боядисани. На ръст бе почти колкото Харди с неговите метър и осемдесет, но тежеше поне с четири-пет килограма по-малко, без помен от отпуснатост.