_Та Франи дори не му бе споменала за призовката!_
Харди не беше в състояние и да си представи, че ще получи призовка да се яви в приюта за бездомни кучета, камо ли пък пред разширен състав от съдебни заседатели, без да обсъди всички подробности с жена си. Какво е направил? По какъв начин е замесен? Как да се държи? Какво означава това?
И при все това Франи е била призована, и то _дни преди това_, за свидетел по разследване на убийство и не му е споменала дори мимоходом!
Не искала да го безпокои. Едва ли. Едва ли въпросът е в това.
Тук ставаше дума за нещо друго.
Пропусна да завие наляво към „Бродуей“, незабавно кривна — ненавременно — и пак се върна в лентата си, ругаейки, като стовари длан върху волана с такава сила, че си помисли дали не го е счупил. Най-после със свито сърце зави наляво по следващата пряка, която го изведе на пет пресечки по-надолу.
Защо остави Франи в затвора? Позволи да го подмамят да разпитва Рон Бомонт за проклетата му тайна. Или те двамата с Франи си имат доверие, или нямат нищо. Нещо съвсем, ама съвсем не беше наред в тая работа, в действията на Франи, както и в обясненията й защо е постъпила така. Как можа да им причини подобно нещо?
А може би най-важното е какво всъщност бе направила тя?
Харди отвори прозореца да вдъхне малко студен въздух с мирис на море. В края на краищата не бе просто ядосан. Допря ръка до гърдите си. Сърцето му биеше равномерно и силно, но той се чувстваше така, сякаш му бяха задигнали късче от него.
От Северния плаж нататък „Бродуей“ е известен със стриптийзите си и с безвкусните си туристически атракции. Но щом излезе от италианския квартал през най-дългия тунел в града, а после пресече авеню „Ван Нес“, той очертава билото на склона, който стръмно се спуска към падината Кау Холоу и пристана за яхти. В този участък булевардът може да се похвали с най-внушителните жилищни сгради в Сан Франциско.
Дворците на могъщите посредници се редуват с консулства, частни имения и имоти. Кметът живее на „Бродуей“, а също и един от щатските сенатори, най-продаваният автор на бестселъри на запад от Мисисипи, собственикът на най-процъфтяващата модна къща в областта и съдружникът, ръководещ най-голямата адвокатска кантора в града. „Бродуей“ е официалното местожителство и извънредно седалище на главите на три от десетте най-богати фамилии в Калифорния. Погледнат от голяма височина сред поразителната панорама на Залива и двата му знаменити моста, „Бродуей“ — и най-вече северната му част — изглежда на светлинни години далеч от житейските грижи на работещите хорица. „И все пак — мислеше си Харди, — точно тук е била убита Брий Бомонт.“
Беше овладял напора на чувствата си и го обзе опасно, доколкото се познаваше, спокойствие — бе уверен, че така тялото му се защитава от склонността да приема нещата дълбоко, да става жертва на емоциите си.
Понякога се чувстваше по същия начин в съда, цялото му внимание се съсредоточаваше върху едно-единствено нещо. Щеше да направи необходимото, и то както трябва. Над случилото се щеше да размишлява по-късно, щеше да се проклина, да прекалява с пиенето, да се смее, да повръща — все едно какво. Само не сега.
Сега щеше да действа.
Провери два пъти адреса, приближи и паркира до бордюра. Помагайки си със сведенията от полицейския доклад в кабинета на Глицки, той си припомни историята, която бе следил във вестниците, след като се бе разчула. Знаеше, че тази жена Брий е майка на Макс и Касандра, така че новината бе по-завладяваща от обикновено. Но дори и тогава Франи нито веднъж не бе споменала за Рон. Харди бе запомнил единствено, че е била убита майката на съученици на децата му. Приказваше се за политика. За петролни магнати. Което означаваше много пари. Красива, млада жертва.
И по някакъв начин жена му бе замесена в тази бъркотия.
Семейство Бомонт живееха на последния етаж на това чудовище, на този надстроен небостъргач — на дванайсет етажа над земята. Месинговият парапет, обграждащ двойната стъклена врата на входа, бе лъснат до блясък. А вътре обширното мраморно фоайе, излизащо към асансьорните табла, сякаш сияеше под няколкото огромни полилея.
Но нямаше как да се влезе: вратите бяха заключени и Харди осъзна, че не би трябвало да очаква друго по това време на нощта. От едната страна на входа имаше звънец, той го натисна, но не излезе никой.
Внезапно забеляза мъждукаща светлинка над единия от асансьорите. Някой слизаше. Върна се на половината път към колата си, завъртя се кръгом и изчака, докато двойката излезе от асансьора. Стигна до вратата, тъкмо когато те отваряха да излязат, и на влизане им благодари.
Натисна друг звънец, този път на едно табло до асансьорите, с надпис „Бомонт“, и зачака. И чака дълго. Утре бе учебен ден, а часът — десет и половина. Семейството трябваше да си е у дома, ако след смъртта на Брий домът им все още бе тук.
Вратата на асансьора стоеше отворена пред него и той влезе и натисна копчето за надстройката. Не вярваше да се случи каквото и да било: в луксозни жилищни сгради като тази вратите на асансьорите често се отварят направо към жилищата на горните етажи. Обикновено едновременно с копчето трябва да се използват карти или ключове. За негова голяма изненада вратата се затвори и той потегли нагоре.
Излезе в слабо осветено преддверие, дълго около три метра, покрито с паркет и персийска пътека. През прозореца, гледащ на запад, Харди разпозна трепкащите светлинки по една от кулите на моста „Голдън Гейт“. В преддверието имаше само една врата и той стоеше пред нея. Но никой не се отзова на звъненето и чукането му. В пристъп на безсилие сграбчи дръжката на бравата.
И вратата се отвори.
— Добре — прошепна. — Едно на нула за нас.
Чу, че вратата на асансьора се затвори зад гърба му, но не влезе веднага. Освен дето тук неотдавна се бе разиграло престъпление (макар да нямаше полицейски ограждения), това бе частен дом и нахълтването без покана бе нарушение. Излагаше се на голяма опасност, ако влезе. Можеха да го сбъркат с взломаджия и тогава тежко му и горко. Ако го заловят, щатската адвокатска колегия щеше да го накаже, можеше дори да загуби адвокатските си права. Незаконното проникване е много сериозно злодеяние.
Но има моменти, които изискват да рискуваш, и този, каза си Харди, е точно такъв. И жена му досега не бе попадала в затвора. Ако Рон Бомонт се прибере или дойде домоуправителят на сградата, или дори охраната, докато той е вътре, Харди щеше да обясни положението. Практически не се намираше там, за да краде, така че нямаше да е взлом. Щеше да каже, че се е боял да не е станало още едно престъпление. Но всъщност му бе все едно: трябваше да изясни къде е Рон, и то колкото по-бързо, толкова по-добре.
Както и да е, окуражен от благовидния си предлог — винаги е добре да си имаш _някакво обяснение_, — той бутна вратата да се отвори докрай, прекрачи прага и запали лампите.
При първия поглед в жилището замръзна на мястото си. От вестниците си спомняше, че Брий Бомонт май е била преподавател в Университетския колеж в Бъркли, а после е преминала в производството. И да е било така навремето, ако първото впечатление от жилището им можеше да служи за показател, семейство Бомонт отдавна бяха скъсали с академичната оскъдица.
Затвори вратата след себе си и се озова в просторна всекидневна под нивото на пода като от архитектурно списание. Въздухът сякаш бе пропит с богатство. Оригинални модернистични картини в рамки красяха стените, всяка от тях изискано осветена от скрити лампи. Имаше два къта за сядане: кожени дивани и високи кресла, тапицирани с копринен брокат. Изискани масички край диваните, масички за кафе, писалище, две мраморни малки пластики една срещу друга на пиедестали. От дясната му страна френските прозорци разкриваха панорама на искрящия град долу в ниското.
Погледът му се устреми напред и той се качи в официална трапезария с гранитна маса и шест тръбни стола под ултрамодерно осветление. Просторна кухня за чревоугодници се намираше вляво от него зад тъмен плот от характерен за „Космическата ера“ материал.