Харди обърна очи към Ерин. Тя се раздвижи на мястото си и се загледа някъде в пространството между двама им.
— Ерин — подкани я той. — Какво има?
Тя отново се извърна към него.
— Не зная. Не съм убедена, че е нещо сериозно. Никога не е споменавала имена. — Тя се подвоуми и Харди се насили да изчака, докато Ерин измисли как да се изрази: — От думите й предположих, че става дума за друга жена, за някоя майка от „Меривейл“, но може и да е било свързано с това.
— С кое?
Ерин въздъхна — ненавиждаше да издава поверените й тайни, ако се окаже, че става дума за тайна.
— Не ми е съвсем ясно, но някой от приятелите й — може да не са тези Рон и Брий — очевидно преди много време, преди години, е имал несполучлив брак. Сега новата двойка води друг живот тук и внезапно тази личност се е уплашила, че някогашната половинка ще довтаса и ще започне да създава неприятности.
— Какви неприятности?
Ерин отново се раздвижи, няколко секунди чопли някакво конче на халата си за баня.
— За попечителство, струва ми се.
— Изключено! Разводите не приключват, докато не се уредят въпросите с попечителството. И как изобщо е станало дума? Ако това е голямата й тайна, не разбирам защо…
— Не казах, че е това, Дизмъс. Нямам представа дали има нещо общо. Ето това ми разказа, а после отказа да продължи, сякаш си спомни, че не бива.
— Това ще да е — заключи Моузес.
Харди не бе толкова убеден, но в сегашното си положение би приел каквото и да било.
— Преди всичко как възникна тази тема?
Ерин поклати глава, като че ли тя самата не бе много сигурна.
— Просто седяхме и гледахме Ребека и Винсънт в задния ви двор… преди има-няма две седмици. Децата прекарваха великолепно следобеда си, играеха, смееха се и бяха чудесни. Както и да е, Франи най-неочаквано, като гръм от ясно небе, заяви, че изобщо не си представя как би водила нормален живот, ако някой се опита да й отнеме децата. Казах й, че няма за какво да се безпокои — откъде й хрумват подобни мисли? И тя понечи да разкаже нещо за този свой приятел или приятелка, точно каквото ти предадох, нищо съществено. Не спомена име, но тази вечер, като ме попита, хрумна ми, че може би е този Рон.
— С това навярно се обяснява бягството му — намеси се Моузес.
Харди копнееше да чуе поне някакъв отговор, но не сметна този за правилен.
— Не сме сигурни, че е избягал, Моузес. Може да е при някоя от бабите, кой знае.
— Е, и как ще разберем?
Харди се почувства капнал от умора.
— Работя по въпроса — отвърна той.
7
Дори и в най-добрите си времена Дейвид Фримън не би могъл да мине за привлекателен и обаятелен, а днешният ден далеч не бе от най-добрите за него. Седеше преди изгрев до старата си кухненска маса, отрупана с жълти правни бележници, моливи, пакетчета книжни носни кърпички, разтворени и затворени юридически книги и десетина, че и повече, немити (а ако се съди по вида им — _никога_ немити) чаши от кафе. Облечен бе в оръфаните останки на кафяв халат, който е бил нов по Никсъново време. Посивели косъмчета надничаха изпод деколтето на също толкова посивяла фланелка. Естествено не беше избръснат — Харди го бе събудил с позвъняването си само преди пет минути. Брадичката му бе увиснала, косата му стърчеше накъдето си иска и на всичкото отгоре дъвчеше угарката от последната си снощна пура.
— Знаеш ли, Дейвид, ако адвокатският ти бизнес някой ден западне, според мен можеш да се захванеш с кино, да изпълняваш главни роли, дори да се ожениш за Джулия Робъртс…
— За кого?
Харди поклати глава.
— Няма значение. — Щом нещо нямаше връзка с юриспруденцията, то вероятно не бе известно на Фримън и със сигурност не го интересуваше.
Пък и самият Харди не бе в настроение за остроумни шегички. Спа не повече от три часа и се изтърколи от леглото, за каквото му бе послужил диванът в дневната. Бе отстъпил леглото си на Ед и Ерин, Бог да я благослови. Тя пое грижата за децата, заведе ги на училище, замествайки Франи във всички тези съществени неща. Оказваше му изключителна помощ, макар това положение да го изпълваше с чувство за вина.
Но Харди не можеше да си хаби силите в тюхкания, че не прекарва достатъчно време с децата си. Франи все още бе в затвора.
— Ето защо си помислих, че ти ще поговориш с Брон.
Мрачното лице на Фримън не вещаеше никаква утеха.
— Винаги с удоволствие бих си побъбрил с Мариан, Диз, но ако смяташ, че тя ще пусне някого от затвора, само защото го искам аз, криво си разбрал характера на взаимоотношенията ни. Как така милата ти съпруга се е докарала чак дотам?
Харди набързо описа положението в най-общи линии. Дейвид премести угарката от пурата в другото ъгълче на устните си. Харди понечи да каже нещо, готов да се застъпи за почтеността на Франи, да оправдае оскърблението, което бе нанесла на Мариан Брон, но старецът вдигна ръка.
— Няма значение какво е направила, Диз, или защо го е направила. Би трябвало вече да си го разбрал. Просто почакай. Нека помисля малко.
Фримън справедливо бе прочут в Сан Франциско както с театъра, който разиграваше в съдебните зали, така и с познаването на законите. Характерно за него беше, че печели изключително много дела, без да го е грижа по какъв начин. Като адвокат по защитата имаше юридически правомощия да осигури най-добрата позволена от закона защита, а дали това ще означава, че трябва да оспорва някой загадъчен правен въпрос или на бърза ръка да застане на глава и да направи някой фокус — все едно. Беше страхотно горд с обстоятелството, че няма гордост.
А сега обмисляше стратегията си. Макар Франи все още да не му бе клиентка, навремето той бе измъкнал сума народ иззад решетките, а всъщност тъкмо за такава помощ го молеше Харди.
— Струва ми се, че имаме две отделни обвинения в незачитане — първо, тайната, а после непочтителността към съдията. Прав ли съм? Не намирам, че тайната предполага неприкосновеност. Рандъл има всички основания да я хвърли в затвора, ако отказва да изплюе камъчето. Питай Сюзън Макдугъл. — Харди си помисли колко типично е Фримън да не проявява интерес към тайната на Рон Бомонт. — Но ако жена ти се извини на Мариан, ако каже, че може би и двете са имали тежък ден… Ще се съгласи ли да го направи?
Харди не беше сигурен — напоследък се двоумеше за много от нещата, свързани с Франи — и му го каза.
— Е, ако се съгласи, това ще бъде първата ни успешна стъпка. А после може би ще си опитаме късмета при Рандъл или Прат, но и това ще бъде костелив орех.
— Глицки вече работи по въпроса.
Фримън поклати глава.
— Смяташ ли, че един лейтенант от полицията ще убеди Рандъл да пусне, когото и да било от затвора? И то лейтенант, нека добавя, който някак си се е измъкнал от примката точно по това убийство, който дори не знае, че по този случай е свикан разширен състав от съдебни заседатели? Струва ми се, че си прахосваш напразно надеждите. Очевидно между Областната прокуратура и полицията нещо не е наред. Глицки не е подходящ. Рандъл ще му подлага крак.
— Откъде знаеш? Познаваш ли Рандъл?
— Четох някои от заключителните му речи за удоволствие. Страхотен е по време на процес, но не съм наясно какво се таи в душата му. Не мога да си представя, че ще тикне в затвора една иначе добродетелна гражданка, освен ако не е убеден, че това е ключът към присъда за убийство. Едва ли е от лекомислие. Така ще разберем дали няма политически амбиции.
— И за какво ни е да знаем?
Фримън изгледа Харди като бавноразвиващо се петгодишно дете.
— Ако има, ще се обърнем към медиите. Ще свикаме пресконференция и ще го изкараме безразсъден, отвратителен, жалък кучи син, който откъсва една добра майка от прекрасното й семейство. Но и това си има своя недостатък.
— И какъв е той?
— Ами типичният обвинител си умира от удоволствие да откъсва майките от семействата им. Както ти е известно.