Но Фримън, както обикновено, решително напредваше. Решаваше проблемите.
— Говори ли вече с някого, който да е открил съпруга, как му беше името?
— Бомонт. Рон Бомонт. Не, Глицки го нямаше. Оставих му бележка. Връщам се, щом приключим тук. Но да не оставяме Франи настрана.
— Не я оставям настрана. Според мен трябва да се обърнем към вестниците. Дори Рандъл и Прат да не се огънат, нищо чудно Мариан да се впечатли от подобен натиск. Поне си струва патроните. — Отпи от кафето си. — Но май ще трябва да обмислим как да намалим загубите си.
— И какви са те?
— Четирите дни. Ако не засекат господин Бомонт и не го накарат да говори, тя ще си има доста по-сериозен проблем от тези четири дни.
Скот Рандъл седеше удобно на сгъваем стол с удобно скръстени крака. Заедно с него в просторния, но спартански кабинет на Шарън Прат седяха лейтенантът от отдел „Убийства“ Ейб Глицки, сержантите от същия отдел Тайлър Коулман и Джордж Батавия и подчиненият на Рандъл следовател от Областната прокуратура Питър Струлър. Рандъл се радваше на прекрасен предобед. Най-после нещата около Бомонт се задвижваха, и то благодарение на тая Франи Харди.
„От време на време — размишляваше той — просто трябва да вкарваш някого в затвора.“
А стигне ли се дотам, както е в случая, някои хора неизбежно охладняват към теб. В дадения момент това са Глицки и сержантите му. „Е — мислеше си Рандъл, — може би пък следващия път, падне ли им сензационно убийство, ще се опитат да го разследват чевръсто, та дори ако във ведомството им настъпи криза. А ето ги сега със смачкан фасон, защото аз и Струлър всъщност постигнахме напредък по случай, който те смятаха едва ли не за приключен. Война за територии. Толкова по-зле за тях.“
Но Глицки като шеф на отдел „Убийства“, естествено, бе длъжен да му придаде друг облик. Ето го сега как се джафка с Прат:
— _Познавам_ тази жена, Шарън. Тя е мой близък, личен приятел. Гледа децата ми цял месец след смъртта на жена ми. Мястото й не е в затвора.
— Очевидно съдия Брон не е съгласна с вас, лейтенанте. Пък като че ли и аз не споделям мнението ви.
Прат не обичаше Глицки. Смяташе, че полицаите с всички сили се стремят да подронят авторитета й, да я злепоставят, когато и както могат. Що се отнася до нея, Областната прокуратура се възползваше от всяка възможност да разкритикува полицията. Беше се кандидатирала за поста си, предлагайки платформа за ликвидиране на полицейските жестокости — далеч не най-големия от многобройните проблеми на града. Професионалният съюз на полицейското управление подкрепи опонента й и тя, изглежда, не го забравяше.
Често предпочиташе да не повдига съдебно преследване срещу заподозрени, вече задържани от полицията, защото не вярваше в тъй наречените престъпления без жертви. Тъй че поне на една-две седмици просто освобождаваше заподозрени проститутки, наркомани и всевъзможни други, задържани поради недоразумение хора.
Обаче отказваше да освободи Франи Харди. Не, господинчовци. Тук ставаше дума за законови принципи. Тя държеше на своето.
— Тази жена — запита тя — не е ли съпругата на адвоката? Той някога работеше тук, нали?
— Докато не го изхвърлиха — обади се Рандъл.
Глицки го стрелна с очи.
— Сам напусна.
Рандъл си имаше готов отговор.
— Вижте в досието му — със сдържана язвителност подхвърли той. — Дизмъс Харди беше уволнен.
Устните на Прат леко се извиха нагоре, което при нея означаваше лъчезарна усмивка.
— Ах, да. Навремето се опитвах да работя с него.
Глицки си отбеляза как тя наблегна на думата „опитвах“, а употребата й от Прат не вещаеше добро за лагера на Харди. Но още не се беше отказал да се бори за Франи, колкото и съмнителен да бе успехът.
— Вижте — потърси помирителен тон той. — Шарън, нямаме никакви доказателства, които да свързват Рон Бомонт с това убийство. Проучваме го, естествено, но според всички показания, когато жена му е била убита, той не си е бил у дома и е пиел кафе с госпожа Харди. Дори господин Рандъл не оспорва този факт.
Но Скот нямаше да допусне Глицки да му вменява каквито и да било изказвания. Тутакси се намеси:
— Отрязъкът от време е доста голям. Всъщност остава широк простор за съмнения.
Но Глицки не искаше да започва кавга по този повод, затова сдържа порива си да му се озъби. Вместо това извъртя очи и бързо подхвана:
— И ако установим, че господин Бомонт се вмества в този отрязък от време, навярно ще се приближим до оправдаването му. Но това е мое мнение. В момента разследването е в задънена улица и…
— Точно затова го поех аз и го възложих на главния следовател Струлър.
Глицки се опита да пренебрегне Рандъл и да се обърне направо към Прат.
— Първият следовател _умря_, Шарън. Не става дума за преднамерено разтакаване.
— Не съм чула някой да ви е отправял подобно обвинение, лейтенанте. — Прат отново се подсмихна с половин уста. — Но въпросът според мен е там, че господин Рандъл води свое собствено разследване поради… злополучната липса на напредък във вашето. — Глицки понечи да си отвори устата, но тя вдигна ръка да го спре: — И в хода на разследването му господин Бомонт се превърна в заподозрян в убийството, така че и познатите му съответно се превръщат в обект на следствието.
— Добре — отстъпи Глицки, — а Франи Харди не е отговорила на един въпрос. — Той се обърна към Рандъл. — Имате ли поне бегла представа колко от нашите свидетели не отговарят на въпросите, Скот? Ако затваряме няколко процента от тях, _няколко_ — един-два — ще ни се наложи да наемем целия град Сан Бруно само като складова база, където да ги настаним.
Рандъл се направи, че не го чу.
— Но това е дело за убийство, Ейб. Не търсим някой откраднал нещо от магазина.
Глицки едва не избухна:
— А за какво, мислите, говоря аз! Аз _работя_ по убийства. Занимавам се единствено с убийства и само един от сто свидетели е в състояние да ми каже колко е бил часът, ако тогава не е станало нещо конкретно с него или с кучето му. — Отново смени тона, симулирайки спокойна разсъдъчност, което не заблуди никого в стаята. — Намеквам, Шарън, че може би всички страни са реагирали прекалено бурно. Би следвало Франи да получи един-два дни да се прибере у дома и да размисли как ще й е най-удобно…
— Удобно ли! — Беше ред на Рандъл да се развихри. — Не ме е грижа дали й е удобно. Не желая да се чувства удобно. Тя знае нещо съдбоносно за убийството…
— Не сте сигурен в това!
— … и докато не каже какво е то, един убиец се разхожда по улиците…
Този път се намеси Батавия:
— Вие сте си загубили ума, Рандъл. Не разполагате с нищо. В задънена улица сте. Тя може би просто се чука с човека и не иска съпругът й да разбере. Лейтенантът има право. Не разполагате с нищо срещу Бомонт. Нито с мотиви, нито с улики — само предположения. Оставете това. Пуснете жената да си върви, така де. Господи! Трябва да отскоча до тоалетната — и с тези думи напусна стаята.
— Очарователен господин — промърмори Прат.
— Добър полицай — отвърна Глицки.
Рандъл се приведе напред в сгъваемия си стол.
— Не ме е грижа, дори да беше кралят на Англия, той не ми предоставя никакви заподозрени, така че разработвам случая сам. А от моята гледна точка Франи Харди е точно в епицентъра му.
Глицки улови погледа на Тайлър Коулман, партньора на Батавия, незабелязано му направи знак и двамата се изправиха.
— Ще ми се да поразмислите още, Шарън. Наистина е несправедливо.
Тя го погледна право в очите.
— Ще помисля, Ейб. Обещавам.
Докато Глицки и Коулман чакаха асансьора, Батавия изникна от коридора иззад гърба им.
— Ако тъпанарите можеха да хвърчат — каза той, — това тук щеше да е летище.
Самият Глицки се стараеше да ограничава псувните си до една-две годишно, но ценеше сполучливите изрази. Коулман все още кипеше: от всичко, излязло току-що наяве в кабинета на Прат, се подразбираше обвинението, че той и партньорът му бяха сгафили.