— Щом толкова натискат за този случай, Ейб, ние защо нищо не сме чули?
Вратата на асансьора се отвори и те се провряха вътре сред останалите чиновници, ченгета, адвокати и граждани. Навремето Глицки бе сметнал, че да се разговаря в претъпкан асансьор, е поучителна демонстрация на авторитет и отговори на Коулман, сякаш бяха сами в кабинета му. Помисли си също, че изобщо няма да е зле, ако някой доносник от „летището“ — надяваше се новият прякор на Батавия за Областната прокуратура да просъществува дълго — го чуе да хока господин Скот Рандъл за неправилната насока на ентусиазма му. Може би щеше да пусне и някоя и друга клюка за амбициите на Скот, от която шефът му едва ли щеше да остане във възторг.
— Рандъл иска дело, с което да се прочуе, нищо повече, Тайлър. Иска от зле платената си длъжност да пробие при големите частни пари. Тази сграда не е достатъчно величествена за него, а подобаващият процес му се изплъзва.
Батавия също не се стряскаше от асансьорната навалица. Гласът му прогърмя в тясното пространство:
— Ама той не разполага с нищо, Ейб. Както си му и казах. — Вратата се отвори и те излязоха навън. — Какъв е тоя отрязък от време все пак? От всичко, дето го изчетохме и изслушахме, човекът просто е завел децата и е отишъл на кафе.
По този въпрос обаче Глицки трябваше да признае, колкото и да не му се нравеше, че Рандъл има известно право. Налагаше се да внуши на Коулман и Батавия неговото тълкуване, според което, дори алибито на Франи да е добросъвестно, Рон Бомонт все пак е имал възможност да убие жена си. Тялото на Брий е пролежало в градинката няколко часа, преди да го открият, а съдебният лекар не бе в състояние да определи точното време на смъртта.
— Плюс-минус три часа — заяви Ейб. — Теоретично ще приемем осем и половина, тъй като Рон е напуснал апартамента малко преди това и твърди, че тя все още е била жива.
— Същото казват и децата. Тогава какво? — Батавия не желаеше да отстъпи и на йота пред Скот Рандъл.
Но Глицки знаеше, че най-злият враг на ченгето от „Убийства“ е неточността. Е, може би на второ място след прибързаните заключения, но несъмнено е сред най-страшните. Поправи Батавия:
— Не ми е приятно да ти го кажа, Хорхе, но децата говореха малко несигурно.
— Ей — вметна Коулман, — било е два дни след смъртта на майка им, за Бога, и не са помнели дори какво са яли на закуска. Не ги виня. Господи, и аз не помня какво ядох на закуска днес. Дори не си спомням дали _съм_ закусвал.
— Понички — отвърна Батавия. — Я си спомни, аз донесох…
— Момчета! — Глицки спря пред вратата на отдел „Убийства“. — Работата е там, че Рон не е елиминиран, разбрано?
Батавия не се предаваше:
— Децата са казали, че майка им е била с тях, Ейб.
Глицки поклати глава.
— Рон ги е подучил. Прочетете единственото копие, което Грифин е напечатал на машина. Разговарял е с децата в присъствието на баща им и без да споменаваме мъртвите с лошо, ще ми се да не беше постъпил така. А и да не забравяме, че Рон е напуснал дома си и е заминал неизвестно закъде.
— Добре. По дяволите! — Батавия имаше навика сам да се отпраща. Извъртя се на пети и се запъти към бюрото си.
— Хорхе!
Неговият лейтенант го викаше. Принуди се да спре.
— Още не сме свършили. Случаят все още е наш. Рандъл не е предявил обвинение на никого.
Сержантът се върна една крачка.
— Стори ми се, току-що каза, че…
Глицки го пресече:
— Не съм казал, че е Рон. Казах само, че има вероятност да е той. Но едно е сигурно: той е човекът на Рандъл, нали така? Имам предвид, че Областната прокуратура се е заела с Рон Бомонт. Никой друг. Разбираш ли за какво говоря?
Коулман разбра. Погледна партньора си.
— Всеки друг ще ги поозори, не мислиш ли?
Глицки наблюдаваше инспекторите си, за да се увери, че са схванали. Щом по лицето на Батавия цъфна разбираща усмивка, той вдигна показалец към тях:
— Вървете — каза им.
— Но аз трябва да намеря Рон — заяви Харди. — Защо момчетата ти не открият първо Рон, а после да се заемат с търсенето на други?
В отдела бе отдавнашна традиция в бюрото на лейтенанта да има скрити фъстъци. Глицки се възползваше от това естествено възникващо явление и обилно закусваше с понички, фъстъци и чай. Замислено счупи една черупка.
— Имаш ли някаква представа къде да го търсим?
— Не. Но все има някакви роднини. Може би някой в училището знае къде да му се обади, ако спешно се наложи…
Лейтенантът въздъхна с неохота.
— Добре, не е лошо. Можем да опитаме. Ще изпратя и патрулна кола в жилището му. Няма да навреди. Но няма да чакам със затаен дъх, Диз. Ако си е взел колата и е заминал — минали са цели три дни, как ти се струва? Вече може да е в Чикаго. Може да е избягал къде ли не.
— Добре де, но ако е избягал, и то с децата, все ще има някакви сведения за тях.
Глицки бавно, тъжно поклати глава. Приятелят му не се бе наспал и вече започваше да му личи.
— Диз, знаеш, че съчувствам на Франи. Току-що се посчепках с Прат заради нея. Но не можем да обявим мащабно издирване. Нямаме персонал, пък и да имахме, те си имат по-важна работа.
— Ейб, той е заподозрян в убийство…
— Възможно е, възможно е. Но се е явил пред голямото жури и е отговорил на всичките им въпроси. Приключили са с него. На никого и през ум не му е минало да го заподозре, докато Франи не е споменала за малката им тайна. — Запрати един фъстък в устата си и сграбчи чашата си с чай. — Рандъл дори не му е поръчал да не напуска града. Може да са отишли на къмпинг. В „Дисниленд“. Знае ли човек? Майката току-що е умряла, Диз. Пощурявали са у дома. Къщата им се е струвала прокълната. Случват се такива работи. Какво става с Франи?
Харди поклати глава:
— Отказва да говори.
Глицки застина като натюрморт. След няколко мига счупи още един фъстък.
— Брон поотпусна ли въжето?
— Не.
Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Глицки разпери ръце:
— Ами…
Харди се изправи.
— Да не повярва човек, че всичко това наистина се случва.
Глицки бе загубил жена си преди няколко години — бе починала от рак. И това не бе за вярване. Кимна. Нямаше какво повече да си кажат.
9
В крайна сметка Харди грохна след Съдебната палата и затвора — от последното си обезсърчаващо и безрезултатно посещение при Франи. След това се беше отбил в кантората си да разбере дали Фримън е постигнал някакъв напредък и чакайки го да се върне от съда, бе подремнал. Когато се събуди след двучасовия сън на дивана в кабинета си, нищо не се бе променило.
Не можеше повече да бездейства. Трябваше да предизвика поне някакво събитие.
Глицки му обеща, че ще изпрати патрулна кола в „Меривейл“, за да опитат да получат някакви указания за евентуалното местонахождение на Рон Бомонт, но това нямаше да е достатъчно. Щяха да го включат в категорията на обичайните задачи — Харди се съмняваше дали Глицки изобщо ще изпрати инспектори от отдела си. Всяко униформено ченге можеше да получи сведенията и да ги предаде на по-старшите. „Е — реши Харди, — защо да чакам, след като мога да го направя и сам?“
Директорката на „Меривейл“ Тереза Уилсън бе делова, симпатична жена на около четирийсет и пет. Стана, когато Харди влезе в кабинета й. Ръкостискането й би изглеждало внушително, ако идваше от някой футболен защитник, а усмивката изпод ниско остриганата й къносана грива бе едновременно искрена и професионална и също толкова впечатляваща. Освен това не се скри зад бюрото си, а го посрещна до вратата и го заведе в малък кът, образуван от тапицирани столове.
— Господин Харди, надявам се посещението ви тук да не се дължи на лоши вести за жена ви? Заповядайте, седнете.
Същината на обяснението отне по-малко от минута. Възникнало било недоразумение около алибито на Рон Бомонт за сутринта, когато е загинала жена му, по някакъв начин Франи се е озовала в центъра му.