— Зная. Чувствам се ужасно. Затова ви се обаждам да разбера дали мога да направя нещо.
— Искате ли съвет от мен?
— Да.
Харди му го даде, без заобикалки:
— Идвате веднага тук, давате ми бележка, че й разрешавате да говори пред разширения състав, аз я занасям на Франи в затвора. Тя приема цялата тази история с честната дума много сериозно.
— Очевидно вие също.
Харди не му отговори. Не бе сигурен докъде ще му стигне благородството, ако Франи остане арестувана още известно време. Но засега нека Рон си мисли каквото иска, стига да й помогне.
— Работата е там, че тя трябва да каже на съдебните заседатели. Или пък вие.
Настъпи дълго мълчание. После:
— Би трябвало да знаете, че не мога да го направя.
— Можете, и още как. Давате на Франи разрешение да говори и се връщате там, където сте в момента. Казахте, че сте наблизо, така че можете просто да…
— Не съм казвал такова нещо.
Харди нямаше намерение да се впуска в смислови спорове с него. Съобщил му бе, че не е далеч, и засега това бе достатъчно.
— Добре, не сте наблизо. Но където и да се намирате, искате да помогнете на Франи, нали? Нали затова ми се обаждате?
— Но аз не мога да…
— Вижте, можете. Аз съм адвокат. Мога да ви посреднича в съдилищата…
— Не, вие не разбирате, няма да го бъде. Последния път се опитах да играя според правилата и да действам чрез съдилищата. И тогава имах добър адвокат. И знаете ли какво стана? Съдът присъди децата ми на майка им. Чувате ли какво ви говоря? Законите не присъждат децата на бащата. Не мога да го допусна втори път. Не поемам такъв риск.
— Този път няма да поемате никакъв риск. Нищо няма да излезе наяве. Интересува ги само дали сте убили жена си. Ако не сте, ще се върнете към нормалния си живот.
— Не, не мисля. Точно това бих искал, но вече не откривам нормално бъдеще в създалата се обстановка.
Харди помълча за миг, сниши глас. Въпреки студа в къщата, от него течеше пот, а пръстите му, стиснали слушалката, бяха побелели. Въздъхна и заговори тихо:
— В такъв случай не разбирам защо изобщо се обаждате. Не зная друг начин да помогнете на Франи.
След още едно кратко мълчание Рон Бомонт най-после каза:
— Ще се опитам да измисля нещо. Съжалявам.
— Не, почакайте! Ние можем…
Връзката прекъсна.
— Той отказа дори да ти напише една бележка, Франи? Какво ще кажеш?
Жена му не допусна това да я обърка.
— Сигурна съм, че иска да помогне.
— О, да! — Харди преливаше от сарказъм. — Направо бълнува за това. Само дето не иска да направи нищо.
Тя скръсти ръце и заговори през стиснатите си устни, а цялото й тяло сякаш го проклинаше:
— Какво би могъл да направи? Как да направи нещо, без да застраши децата си?
— По какъв начин ще застраши децата си, ако ти позволи да говориш? Нали все едно ще се укрива? Освен това би ли ми обяснила защо според теб те не са застрашени в момента?
— Ти сам го каза: защото не е заподозрян. Дори и Ейб го каза по телевизията. Полицията не го издирва.
Харди бе принуден да признае, че това бе един от малкото приятни мигове през иначе катастрофалния ден. В края на краищата Глицки несъмнено щеше да си плати скъпо и прескъпо за изявлението, че не разполагат с никакви улики, за да арестуват Рон Бомонт за убийство. Областната прокуратура щеше да се оплаче на шефа му. И щяха да го разтакават още повече за неговите случаи. Но и така да е, според Глицки вероятно си струваше.
Само че Харди не бе дошъл тук за това.
— Ами _нашите_ деца? Не забелязваш ли, че и те са малко застрашени? Нима не разбираш?
— Да не си посмял да ме поучаваш — сопна се тя. — Естествено, че разбирам. — Очите й пламенно заблестяха от гневни сълзи. — Това е _немислимо_! Смяташ, че не го разбирам, че не го чувствам ли? — Тя се извъртя в тясното пространство зад масата в стаята за посещения на адвокати. Нямаше къде да избяга. — Но какво очакваш да направя?
— Лесен въпрос. Искам да го издадеш.
— А децата му?
— Или неговите, или нашите, Франи. Не ми изглежда чак толкова тежко изискване.
— Просто да го издам?
Той си помисли, че може би тя най-сетне го е чула. Положи усилие да обуздае избухливостта си.
— Заминал е, Франи. Укрива се. Още щом се разчуе, ще изглежда така, сякаш той е убил Брий. Освен това наистина се появи в новините и цялата история — с децата и така нататък — все едно излиза наяве. И за какво беше всичко?
Упоритото изражение си остана на лицето й.
— Все още не е излязло.
— Кое?
— Никой няма да се рови в живота на Рон. Докато не го обвинят. Никой не е съсредоточил вниманието си върху Рон.
— Напротив — възрази Харди. — Аз съм го съсредоточил. Скот Рандъл също.
— О, колко хубаво! Превъзходно, Дизмъс. — Франи ядно избълва думите насреща му. — Да вземаш страната на моето приятелче Скот Рандъл.
— Не вземам страната на Скот Рандъл. Боже Господи! Опитвам се да те измъкна оттук! Опитвам се отново да събера цялото ни семейство, а от теб слушам само за горкия Рон Бомонт, проклет да е. Защото ето какво ще ти кажа Франи: той и децата му са избягали.
Тя го изгледа предизвикателно:
— Все си мислиш, че знаеш всичко. Винаги всичко си пресметнал предварително. Е, и аз ще ти кажа нещо: не, не са. Той ти се е обадил преди един час. Не иска да бяга. Иска да се върне към нормалния си живот. Нима не разбираш?
Обезсърчен, Харди приседна на ъгъла на масата.
— А ти не разбираш ли, че това няма да стане? — попита я отпаднало. — Няма да стане, каквото и да се случи.
— Ще стане, ако открият кой е убил Брий.
Харди поклати глава.
— Не е вярно, Франи. Просто не е вярно. — Наложи си гласът му да прозвучи убедително: — Виж, във вторник съдебните заседатели ще се съберат отново, а дотогава Скот Рандъл — дори и без помощта на Глицки — ще открие, че Рон е офейкал. Това е достатъчно, за да го подведат под отговорност. След което делото се превръща в шумен процес. И всичко ще излезе наяве.
— Добре, говориш за вторник — отвърна тя. — Ако някой, например Ейб, успее да открие убиеца на Брий преди това, някаква истинска улика…
— Едва ли.
— Защо?
— Защото вече са минали три седмици. Случаят е безнадежден. А ти говориш за _три_ дни. Изключено.
— Ами ако Рон помогне? Ами ако разкаже на всички какво знае за Брий?
— На кого да разкаже? На Ейб ли?
Но тя най-влудяващо поклати глава:
— Той не бива да се забърква с полицията.
— О, да бе, как забравих! И като стана дума за това, искаш да кажеш, че той не е съобщил на полицията всичко, което знае за нея на последния разпит?
— Не, нямам това предвид. Не бъди такъв грубиян. Отговорил е на въпросите им…
— Обаче просто е забравил да ги уведоми за интересни подробности около убийството на _собствената си_ жена, така ли? Я поспри, Франи. Това е смехотворно.
Тя развълнувано удари с юмрук по масата.
— Не е смешно. Нима не осъзнаваш цялата трагедия? Не те ли е грижа и за другите? Съвсем ли си станал безчувствен?
— О, моля те… — Харди скочи на крака и се извъртя към нея. — Изобщо не си в състояние да си представиш от какви _чувства_ преливам точно в този миг. Например ще ми се да го пречукам тоя кучи син. Ще ми се да зная какво ще стане с децата ни без майка им и какво всъщност става с брака ни.
Изгледа я кръвнишки, но тя премълча. Нищо не възрази — просто студено се втренчи в него.
— По дяволите — изпъшка той, отиде колкото се може по-далеч край стъклената стена и застана там.
Столът й изскърца. След миг я усети зад гърба си, макар телата им да не се докосваха.
— Помогни му — прошепна Франи. Харди не намери какво да каже и тя заговори в пустото пространство: — Ти ми каза, че така или иначе ще остана тук три дни, независимо от всичко, нали? Че това няма нищо общо с тайната.
Работа на Глицки, но накъде биеше Франи?
— Е, и?
— И ако имаш право, няма да подведат Рон под отговорност до вторник. Значи историята с децата му няма да се разчуе преди този ден и изобщо няма да излезе наяве, ако не го подведат под отговорност. Това означава, че разполагаш с три дни.