— Не. Било е най-добре да ги оставите да погнат Франи.
— Не го предвидих.
— Току-що казахте, че сте знаели за нейния разпит. Какво според вас трябваше да се случи?
— Нямам представа. Казах им, че съм пил кафе с нея. Помислих, че искат да се убедят в това. — Той се приведе напред. — Не съм наясно дали разбирате, но съдебните заседатели вече ме бяха разпитали. Отговорих на всичките им въпроси.
— Но очевидно сте излъгали за кавгите с жена си.
Като че ли подът внезапно привлече интереса на Рон. Накрая той вдигна очи:
— Какво трябваше да направя, да се включа като главен заподозрян ли?
— На теория вие сте длъжен да им кажете истината и нищо друго, освен нея. Така постъпи Франи. Да бяхте й казали, че има право да издаде тайната ви.
— Сметнах, че ще искат само потвърждение на алибито ми. Повярвайте ми. Изобщо не допусках, че другото ще излезе наяве.
— Е, излязло е. — Но тази новина вече бе остаряла и на Харди му бе дошло до гуша от нея. — И защо не заминахте, щом разбрахте, че са започнали да ви търсят? Разполагали сте с три дни. Можехте вече да сте в Австралия.
— И отново да откъсвам децата насила? Без да съм получил осигуровката от смъртта на Брий? И да ме издирва полицията?
— Тя вече ви издирва.
— Аз чух друго. Все още не са по петите ми.
Мъжкарско или не, но Харди едва не посегна към пистолета, за да сложи край на тази идиотщина. Да залови този човек и да стигнат до същината.
Но после си спомни трите невинни, оковани дечица в съдебната зала на съдия Ли. Пример за това какво би могло да се случи — а неизбежно _щеше да_ се случи нещо също толкова ужасяващо на Касандра и Макс. Колкото и да бе ядосан, непростимо бе да ги вкара в углавната правораздавателна система. Във всеки случай не веднага. Стига да има и друг начин.
Рон седеше приведен напред, със стиснати устни и сериозен. Подпрял лакти на коленете си, сключил силно, до побеляване, пръсти пред себе си.
— Вижте, зная, че ви е тежко. Ужасно. Но аз съм отговорен преди всичко за хлапетата си. Знам, че ме разбирате.
Харди нямаше какво да каже. Унизително, но това бе истина — напълно го разбираше.
Рон продължи:
— А и не сме длъжни да бягаме, поне засега. Ако ни се размине, следващата седмица децата ще се върнат в училище след кратка извънредна ваканция и на никого и през ум няма да му мине каквото и да било. Първоначално замислихме да се махнем за няколко дни и да видим откъде ще задуха вятърът. — Въздъхна дълбоко. — Може би в края на краищата няма да ни се наложи да заминем.
— Къде да заминете?
— Където и да е. Все едно.
— И какво ще правите там?
Рон сведе глава за миг, после отново я вдигна:
— Ще започнем отначало. За кой ли път.
Ако това бе недотам изкусен ход за събуждане на съчувствие, той не попадна в целта.
— А какво ще стане в това време с Франи? — озъби се Харди.
— Ще я избавя. Тя ще излезе.
На Харди обаче и това не му допадна:
— Ще я избавите ли?
Кимване.
— От обещанието.
— Хрумна ми нещо, Рон. Защо не го направите още сега? Веднага дори, още в този миг? — Гласът на Харди прозвуча поразгорещено. Грабна химикалката и бележника за телефони от бюрото и му ги подаде, като отново си, помиели за пистолета.
Рон отрицателно поклати глава.
— Щом тя заговори, ние ще трябва да избягаме, да се преместим. Нима не разбирате?
Харди огледа апартамента.
— А на това как му викате? То не е ли бягство?
Химикалката още висеше във въздуха помежду им.
Рон бавно се изправи, взе я, седна на бюрото и написа нещо.
Обаче Харди, след като прочете написаното, изобщо не остана удовлетворен. В бележката кратко и недвусмислено се казваше, че следващия път, когато изправят Франи пред съдебните заседатели, нека се чувства свободна да разкрие тайната му, ако усети, че се налага. Но проблемът на Харди бе, че разширеният състав няма да се свика до вторник сутринта и Франи все така ще си остане там, където е и сега. Обзет от хладнокръвна ярост, той вдигна очи и попита:
— И какво добро, по дяволите, й правите с това?
Рон приседна на ръба на леглото и заговори с безнадеждно спокойствие:
— Доколкото разбрах от телевизията — прав ли съм? — клетата Франи ще си остане в затвора четири дни, каквото и да става с мен.
Харди кимна.
— Така изглежда, обаче…
Рон обърна длан към него, за да го възпре:
— Моля ви, може ли да продължа? Ето защо се надявам да не ми се наложи да предприемам всичко отново: да местя семейството си, да започвам отначало. Както знаете, вече съм го правил веднъж. Но мисълта да го направя пак… — Той си пое въздух. — Предпочитам да го избягна и може би ще ми се удаде.
— Как така?
— Ако открият извършителя.
Точно това му бе предложила и Франи само преди няколко часа, но проклет да е, ако и тук излезе със същия довод, като пред нея. Тук можеше да бъде далеч по-прям. Усети, че извисява глас:
— Ами ако не го намерят, Рон? Тогава какво?
— Тогава във вторник ние с децата заминаваме, а Франи може да говори.
— Ще може да каже на съдебните заседатели, че сте отвлекли децата си, така ли?
— На мен не ми изглежда така, но да, ще може.
— И да пусне ФБР по петите ви?
Бегла усмивка.
— И преди им се е случвало. Няма да ме намерят.
— И Франи излиза от затвора? Като им каже всичко?
— Да. Имате честната ми дума. Междувременно, ако открият убиеца на Брий — той посочи към детската стая, — хлапетата може би ще се върнат към нормалния си живот. Само това искам наистина.
Тъкмо това бе тласнало Франи, когато бе решила да помоли съпруга си да помогне на вероятния й любовник. Да спаси няколко човешки живота, бе казала тя, а той се остави да го убеди, че става дума за собственото им семейство.
Но не.
Отново ставаше дума за Рон. За децата му.
Харди не знаеше нищо за истинските отношения на Рон и Франи, за Рон и предишния му брак, за битките около настойничеството, за Брий и живота й, нито пък за политическите разногласия около нея. Три дни не бяха достатъчни, дори за него да работи цял полицейски отдел, дори да имаше подбуди да се заеме със случая.
А той нямаше.
Не можеше да използва приятелите си полицаи, връзките си на адвокат, нито пък някой отличните си канали, защото се бе заклел да пази тайна. Комично бе да се мисли, че ще открие подходящ заподозрян в убийството на Брий. И за какво му е? Рон Бомонт може изобщо да не е такъв, какъвто изглежда в момента. Възможно е всичко това да е само игра.
Да му помогне ли? Ами че Харди едва се сдържаше да не го пречука!
Хвърли последен поглед на записката, сгъна я и я тикна в джоба си.
Рон, забелязвайки това, избра неподходящ момент за забележката си:
— Бихме могли да се справим — изрече, преливащ от искреност.
И внезапно Харди загуби всякакъв остатък от търпение, удари с длан по масата пред себе си и вбесено се развика:
— Какви са тези простотии с „ние“? Тук няма „ние“? Става дума само за мен и онова, което трябва да направя за семейството си. И за вас. И не се заблуждавайте, това са две напълно различни неща!
Изплашен, че повече няма да сдържи гнева си — като нищо можеше все пак да извади пистолета, — той стана и решително се запъти към вратата.
— Тръгвате ли си?
Не беше гласът на Рон и Харди така се смая, че се извъртя. Говореше Касандра, застанала пред вратата към детската. Личеше си, че е плакала, макар вече да се бе овладяла.
— Моля ви, господин Харди, не бива да си тръгвате! — И към баща си: — Наистина имаме нужда от помощ, татко. Той може да ни помогне. Ребека казва, че всъщност с това се занимавал. Затова все го нямало у дома, защото помагал на другите хора.
Невинното й неволно усилие прониза сърцето на Харди. Но Рон заговори по същество, без подтекст, и спокойно отвърна на дъщеря си: