— Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?
— Да, но моята съпруга е в затвора. Глицки е възложил разследването на две от момчетата си, само че вече минаха три седмици, а те не разполагат с нищо.
— И смяташ, че можеш да им помогнеш?
— Не. Смятам, че мога да помогна на себе си.
На Канета това му хареса и той се усмихна.
— Малко са бавнички за теб, а? Тези екипи.
Ето я пак враждебността на уличните полицаи към инспекторите. Харди я надуши още първата вечер и ако не се взираше право в нея, като че ли би могъл да извлече нещо.
Но трябваше да доведе работата докрай.
— Ето как виждам аз нещата. Държат жена ми в затвора, защото тя знае нещо за Рон, нали така?
— Така.
— Защото подозират Рон?
Повторно кимване.
— Така че ако им предоставя някой друг, всеки друг, освен Рон, ще спрат да притискат Франи. Ще я пуснат, защото тайната й няма нищо общо с убийството.
Забеляза, че тази мисъл допадна на Канета. Стратегическите съображения представляваха предизвикателство сами по себе си, но внезапно възникна нещо по-важно — възможността да натрие носовете на инспекторите от центъра на града. Ако Канета допринесе поне малко за разкриване на убийството, вестниците ще се напълнят с него и ще допринесат за доброто му име.
— Казах ти още оная вечер и пак ще ти повторя: смятам, че е заради работата на Брий. Казваш, че ще започнеш с телефонните обаждания ли?
Харди кимна.
— На Рон са се обадили и от двата лагера на Брий, нали? Та се питам защо ли са звънили на _Рон._ Какво ли е имало в папките, за които говори единият от тях?
— Искаш да кажеш, че заради тях са я убили. — Напълно забравил за сандвича си, Канета вече се ровеше за бележника си.
— Не съвсем. Отбелязвам само, че ако не го е извършил Рон — а по лични причини бих предпочел да не е той, — това е другият храст, под който трябва да търсим заек.
— Валънс и Джим Пиърс ли?
— Да. Какво има?
Канета бе присвил очи. Взираше се някъде отвъд парка.
— Нищо особено, просто малко познавах Пиърс — нали ви казах, че от време на време се наемах като охрана на свободна практика.
— И?
Вдигна рамене.
— Едва ли е редно да разговарям с него. Знае, че не работя в „Убийства“ и ще ми стъжни живота.
Звучеше разумно и Харди се съгласи с лекота.
— А останалите? Нали няма да се откажеш? Ето тази Мари например? Коя е тя?
Канета се отзова с предпазливо въодушевление. Очевидно искаше да участва, но не показваше доколко.
— Сигурно най-лесно ще се докопам до застрахователния агент — каза той. — Бил Тилтън. Ако е местен, сигурно го има в указателя.
Харди извади собствения си бележник и преписа имената. Възнамеряваше днес да се срещне с Рон и да получи отговор на повечето си въпроси, но Канета можеше да му бъде от полза — със служебната си значка.
— Добре, има още един обадил се с фамилия — тази Сасака със загадъчната уговорка.
Внезапна мисъл осени Канета.
— Рон се е познавал с доста жени, нали?
Харди не подхвана тази тома. Нямаше да се съсредоточава върху Рон. Барабанейки с пръсти по бележника си, преструвайки се, че размишлява, той най-сетне вдигна очи.
— Каква беше работата ти на охранител, където срещаше Брий?
— По хотели. Тайфи тежкари от Сакраменто, лобисти, политици, веднъж вицепрезидентът, хора от тайните служби и така нататък, и така нататък.
— И каква бе твоята задача? Отделни хора ли охраняваше?
— Не, нищо такова. — На Канета очевидно работата не му допадаше. — Да стоя до вратата, да си нося патлаците, да се държа внушително. Нали знаеш, такива като тях обичат да се фукат. Да показват колко са важни.
— Но дори и на тези сбирки Брий е била важна особа?
Той кимна мрачно.
— О, да. Открояваше се. Искам да кажа, първо биеше на очи хубостта й, особено сред тази шайка льольовци и зубрачи. Но освен това тя винаги държеше някакво слово и събираше овациите. Притежаваше умение… да бъде искрена, много… пламенност, струва ми се. — Канета сам се заплете, опитвайки се да обясни на Харди: — Сякаш че наистина вярваше в думите си. Искам да кажа, че трогваше хората, нали разбираш.
Ако не друго, помисли си Харди, бе трогнала Канета. Но ето че ченгето, отново вперило очи в далечината, като че ли обмисляше нещо. Харди едва не падна при следващото му изречение:
— Знаеш ли, един-два пъти на други места разговарях с нея.
Адвокатът се помъчи да говори непринудено, но това му струваше усилие:
— Имаш предвид лично ли?
Канета все още не бе напълно готов да разкрие подобно нещо, но след миг кимна.
— Всъщност започна случайно. Бях дежурен по движението два-три дни след един от онези купони. — Помълча, но реши да продължи: — Не помня дали преди три или четири месеца. Един късен следобед я спрях за превишена скорост на пресечка от дома й. Очевидно беше пила повечко.
— Пияна ли беше?
— Може би. — С бърза въздишка се поосвободи от напрежението. Внезапно Харди донякъде осъзна защо Канета не искаше да говорят в участъка. Вече бе замесен.
— Сам съм в патрулната кола и, разбира се, я познах. Не й написах призовка. Не беше чак в несвяст, просто малко повечко пийнала. С две думи, качих я в колата и я откарах у тях.
Качила се е в патрулката? Щеше му се да попита дали е имало още нещо. При неговата работа не бе необичайно да чуеш, че някое ченге е спряло хубава жена, защото задните й гуми са изтрити, та да може да се запознае с нея, да се държи обаятелно и да разбере дали е достъпна.
Доста по-сериозното бе, че макар и по-рядко, се случваше полицай да препише адреса на някоя жена от шофьорската й книжка и да започне да я дебне. Харди бе убеден, че Канета му разказва как е нарушил всички разпоредби заради Брий, само защото му се бе представил като бивше ченге, свой човек.
И все пак бе обезпокоително.
И това не беше краят.
— Както и да е, малко след това минавам край дома й, а тя стои на тротоара. Спирам и я питам дали да не я откарам някъде, обаче не, чакала някого да дойде да я вземе. Побъбрихме една минута.
— За какво?
Сви рамене.
— Просто ми благодари, че не й написах призовка. Каза, че всъщност не пиела много. Но напоследък й дошло повечко. В работата. Разправих й, че съм я слушал няколко пъти да държи речи. И ми се струва, че наистина прави добро, че работата й е от голямо значение. Обаче тя поклати глава. „Голяма каша забърках“ — вика, а после май се спря да не изтърве нещо излишно. Каза, че съжалявала. Аз я питам защо, а тя вика — за всичко.
Настъпи тишина.
— Разказвал ли си на Грифин за това?
— На кого?
— На Карл Грифин, инспектора, на когото са възложили случая.
Поглед изкосо.
— Не ме е питал. Аз съм само участъков полицай, как ще знам нещо! — По време на разказа си сержантът седеше прегърбен, с подпрени на коленете лакти. А сега внезапно изопна гръб, сякаш изненадан, че се намират тук. Спомни си за сандвича, отхапа един залък и яростно задъвка.
Харди си убиваше времето, пиейки вода.
— Женен ли си, Фил?
— От единайсет години — спокойно отвърна той. — Синчето тъкмо навърши дванайсет. Понякога човек си мисли, че ако нещата стоят другояче, ако има избор…
Харди ясно чу недоизказаното: срещаш някоя като Брий и я желаеш, желаеш, желаеш, ала вече нямаш избор.
— Но ти си се срещал с нея, с Брий?
— Без всякакви предварителни уговорки. Минавах по едно и също време, а тя тъкмо излизаше, така че понякога се виждахме. Казвахме си: „Здрасти, как си“, нещо такова. Честно казано, имах чувството, че тя искаше да я уверявам, че съм там като неин закрилник. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — А после я убиват през моето дежурство.
15
Джим Пиърс живееше в триетажна сграда в италиански стил, оградена отвсякъде с висок зид с бяла мазилка. Имотът се намираше, както биха се изразили посредниците, в сериозен квартал — на „Норт Пойнт“, на една пресечка от Двореца на изящните изкуства. През този прекрасен съботен следобед туристите, а изглежда и някои кореняци, бяха наизлезли навън на тумби да се порадват на залива с яхтите, да придружат цели орди деца до Изследователския център, хапваха лакомствата, приготвени за пикника, а с остатъците хранеха патиците в езерото.