Всичко това Харди видя, връщайки се седем преки към „Норт Пойнт“ от паркинга, който намери, след като четири пъти обиколи езерото. Докато вървеше, се усети, че размишлява над възможността патиците по недоглеждане да се хранят с късчета патешко от китайския квартал, със случайни трохички пачи пастет, може би с препечена патешка кожичка или с парченца гърди от нечия салата и че този канибализъм някой ден ще предизвика вдъхващата страх болест „Луда патица“, която обаче ще си остане неоткрита поне още двайсетина години, а тогава вече ще е твърде късно. Днешните любители на патешко ще мрат като мухи.
Остави мислите си да витаят като защитна реакция срещу уплаха, който го обзе, щом за пръв път установи адреса, даден му от Канета. Но ето го вече тук, пред внушителната и яка черна порта, и не му оставаше друго, освен да натисне звънеца. Отговори му приятен, добре поставен женски контраалт:
— Да. Кой е?
Харди се представи. Каза, че отново става дума за случая „Брий Бомонт“. Че съжалява. Не й изясни каква е неговата роля, защото всъщност не играеше никаква.
Тя се поколеба, после го помоли да почака. За миг си помисли, че е извадил късмет и сложи ръка на облата дръжка, изчаквайки да щракне при отварянето. Вместо това от домофона рязко се разнесе раздразнен мъжки глас:
— Кой е, по дяволите? Вече разговарях с вас пет-шест пъти. Разпита ме разширеният състав. Кога най-после ще ме оставите намира? Кълна се в Бога, че се опитвам да ви помагам, но този път се изкушавам да поискам съдебно разпореждане. Направо е смешно.
Но вратата щракна и Харди отвори.
Въпреки внушителността на къщата си и дори въпреки раздразнения си тон, Джим Пиърс се оказа приятен човек. Отвори външната врата още преди Харди да стигне до средата на алеята.
— Да не би в днешно време да сменят следователите всеки пет минути? Нищо чудно, че не стигате доникъде.
Харди присви очи от ярката слънчева светлина. Пиърс бе облечен с бяло поло с цветен монограм отляво на гърдите, с износени, но изгладени панталони в цвят каки и мокасини с ресни на бос крак.
— Тъкмо гледам мача. „Нотр Дам“ и сборния на Щатите. Ирландците ги правят на пух и прах. Обичате ли футбола?
— Харесвах „Нотр Дам“, когато Парседжан им беше треньор — каза Харди. Изкачваше се по стълбите към верандата, а Пиърс вече излизаше от тъмната вътрешност на къщата. — Редно е да ви уведомя, че не съм от полицията.
Пиърс спря и се извърна назад.
— Кари май спомена, че е заради Брий… О, няма значение. — Беше негов ред да присвие очи. Харди остана навън, очертан в рамката на портала. — И така, какво мога да направя за вас? За какво става дума?
Харди се представи като адвокат, нает от Рон, съпруга на Брий.
— Звънили сте му миналата седмица.
Изблик на изненада:
— Наистина ли?
— Да, сър, така ми се струва.
Изразът на учудване се задържа на лицето му, докато той видимо се опитваше да си спомни.
— Добре тогава, сигурно съм се обаждал. Казал ли съм за какво го търся?
— Помолили сте го да ви позвъни. Нещо за книжата на Брий. Той обаждал ли ви се е?
Този път на Пиърс не му се наложи да размисля:
— Не.
— Може ли да ви попитам какво сте искали?
Образът на приятен човек полека-лека взе да избледнява. Започваше да му писва да отбива въпроси за Брий.
— Едно от задълженията ми обхваща връзките с обществеността — заяви той. — Струва ми се, че е отнесла доста материали със себе си, след като напусна. Ще ни е от полза да си ги получим обратно.
— А защо не я помолихте приживе?
— Помолих я. Тя не бе много предразположена към компанията, след като напусна. Помислих си, че може би Рон ще бъде малко по… отстъпчив.
Пиърс постепенно се бе отдръпнал назад към портала и сега стоеше на около половин метър от Харди с ръка на вратата и по всичко си личеше, че се кани да се сбогува.
Но нещо го възпря.
— А имате ли нещо против аз да ви питам нещо?
— Моля.
— Какво правите като адвокат на Рон? Нали полицията не го подозира?
— В момента изключват един по един заподозрените, а той е сред тях. Може би ще открия нещо, с което да го измъкна.
— Значи не мислите, че той е убил Брий?
Нещо в тона му накара Харди да наостри уши. Той вдигна глава.
— А вие така ли смятате?
— Не. Не съм казал подобно нещо.
— Интересно. Прозвуча ми точно така.
— Не. — И отново въздъхна, този път с очевидна умора. — Господи, кога ще свърши всичко това? Не зная кой е убил Брий. Бездруго все още не мога да повярвам, че някой я е убил, че умишлено е сложил край на живота й.
Харди внезапно забеляза бледността на Пиърс под зачервените му страни — от безсъние, от седене в затворени помещения. Затъмнената къща. И той като Канета съобрази, че Пиърс е в своеобразен траур. Още един, съсипан от смъртта на Брий.
Тази жена определено бе оставила празнина след себе си.
— Господин Пиърс, а според вашите догадки защо е била убита?
Безучастен поглед — вниманието му вече не бе съсредоточено върху Харди.
— Не зная.
— Съзнавам, че не можете да ми разкажете какво сте говорили пред съдебните заседатели…
Пиърс като че неочаквано осъзна, че все още се намират на портала.
— Извинете. Колко невъзпитано да ви държа навън! Заповядайте, влезте.
Харди за миг спря вътре, за да свикнат очите му. Сега, след като го покани да влезе, Пиърс като че ли не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Махна към огромна купа на една маса до вратата.
— Вземете си бонбони, ако искате. „Бадемови скалички“. Най-хубавите.
Харди благодари и си взе два, белейки златистата им обвивка, докато Пиърс го водеше през фоайето. Думите му не се отнасяха само за „Бадемовите скалички“ — „най-хубавото“, изглежда, бе подразбиращ се лайтмотив за къщата. Тържествени всекидневни, уникални мебели, тавани на три метра височина. Отминаха витата стълба. Телевизорът бръмчеше в малка стая и Пиърс надникна вътре.
— Тече почивката — каза и продължи пътя си.
Последната врата вдясно ги отведе в модерна кухня, където една жена седеше до плот насред стаята. Беше с гръб към тях, зачетена в някакво списание, но при влизането им се поизвърна.
— Извини ме, Кари. Господин Харди, съпругата ми. — И й обясни: — В последна сметка се оказа, че не е от полицията. Адвокат е на господин Бомонт.
Тя стана от стола и му протегна хладната си, уверена ръка. Кимна с царствената си глава и задържа ръката на Харди малко по-дълго от приетото. Госпожа Пиърс не бе дете, не бе отскорошна трофейна съпруга — изглеждаше на около четирийсет, — но Харди тутакси реши, че тя не просто е много привлекателна, а е едва ли не обезпокоително красива. Широко разположени, поразително сини очи грабваха вниманието върху лицето й на северноиталианска богиня. Прецени, че е облечена с шито по поръчка ежедневно облекло за хиляда долара, което подчертаваше изящната й талия. Тъмната й коса бе строго опъната назад и изтъкваше изваяните й черти. Златни обеци с опростена форма висяха от сякаш скулптурните й уши, а широко златно колие красеше безукорното й, гладко и златисто деколте над дълбокото и опасно улейче на гърдите.
— Да не са обвинили господин Бомонт? — попита тя с мелодичния си глас, а мила бръчица помрачи идеалното й чело.
— Не още. — Харди се надяваше, че не се запъва. — Опитвам се да го предотвратя. Тъкмо питах съпруга ви защо смята, че Брий Бомонт е била убита.
— Защото беше неин наставник още от самото начало, ето защо — отговори простичко Кари Пиърс. — Работеха заедно непрекъснато и хората, естествено, клюкарстваха. Хората обикновено са завистливи и не им се вярва, че мъж и жена, които работят заедно, могат да бъдат само приятели, без да… — За миг на лицето й се изписа отвращение. — Имам предвид, че човечеството в крайна сметка изобщо не е променило отношението си към секса.