Обаче когато отби по отклонението от Седма улица покрай Съдебната палата, раздразнението му вече се бе превърнало в истински гняв. Рон Бомонт, кучият му син, държеше в ръцете си отговорите на хиляди въпроси, крито сега Харди ще трябва да си ги изяснява сам, стига да може. А времето изтичаше. Вече не му се играеше като глупак на котка и мишка. Особено пък с човека, докарал Франи до затвора.
Навикът едва не го накара да паркира срещу затвора, където щеше да посети Франи и да се отбие повторно в кабинета на Ейб. По това време — в събота привечер — действително имаше свободно място до бордюра.
Но продължи да кара. Сега не биваше да оставя никакви послания на Глицки заедно с бележката за отпечатъците на Деймън Кери. Щеше да си проличи ядът му към Рон и да размъти водата. Доколкото това зависи от него, не искаше Глицки дори и за миг да си помисля за Рон като за възможен заподозрян.
А Франи? Преди всичко заради нея се занимаваше с всичко това. Е, да, можеше да отиде и да я подържи за ръка още веднъж, но това щеше да му изхаби два скъпоценни часа. Франи искаше от него да спаси Рон и децата му, а цената на тяхното спасение за нея бе, че съпругът й няма да ходи да я утешава всеки път, щом се озове наблизо.
Честно казано, изчезването на Рон пак предизвика у него същинска „пустинна буря“ от яд към Франи. И по-лек полъх на недоволство към собствената му лековерност, към неспирните му усилия в една кауза, в която в най-добрия случай се бе насилил да повярва. Правеше всичко това заради съпругата си, по нейна молба. Нека тя да се оправя с последствията. Да я види колко ще й се усладят плодовете им.
Но трябваше да признае, че някои страни от развитието на случая не зависеха от Рон Бомонт, че бяха възбудили собствения му интерес. Тримата мъже — Канета, Пиърс и Кери, които оплакваха смъртта й. Днешното отравяне с МТБЕ. Лъжата на Ал Валънс. И неизменно — трите милиарда долара.
Харди машинално, по някакъв нерационален път, бе решил да отиде в кантората си. Все още разполагаше с два часа, докато стане време да дойде Канета и да си разменят сведения. Имаше голяма вероятност Дейвид Фримън да е там и да работи в събота. Харди можеше да се изфука с откритията и догадките си пред своя хазяин — навик, който винаги се оказваше поучителен.
Ако Фримън го няма, ще се задълбочи в копията от бележките на Грифин, които му бе предоставил Глицки, и ще види дали някоя подробност няма да привлече вниманието му. Спомагателен план, вярно, но все пак някакъв план.
И в този миг зърна празното място до тротоара на „Пета“ и „Мишън“. Свободно място за паркиране през работната седмица можеше да се окачестви като чудо, но да видиш цяла _страна_ на Пета улица едва ли не празна — това е все едно да ти се яви ангел небесен. Току-що навалял сняг или сутрешен плаж без следи от нечии стъпки — направо закопняваш да нагазиш. Отби и спря точно срещу сградата на „Кроникъл“.
Същинско знамение.
Джеф Елиът бе репортер в „Кроникъл“, водещ рубриката „Градски клюки“ за политическия живот в града.
Навремето, когато Харди се запозна с него, той бе младо, хубаво, свежолико момче от Средния запад, което се придвижваше с помощта на патерици заради несекващата си борба с множествената склероза. Сега, макар на практика все още млад — Харди не вярваше да е навършил трийсет и пет, — младоликото хлапе си бе пуснало посивяваща, добре оформена брада. Гръдният му кош бе наедрял, а очите му изглеждаха вечно изморени. Тук, в кабинета му точно до редакцията, някогашните патерици стояха до вратата, вече почти непотребни. Сега Джеф се придвижваше с инвалидна количка.
Но все още бе представителен на вид, поне в очите на Харди, който през годините бе служил като източник на множество ценни сведения и сюжет за една-две рубрики. Елиът и жена му дори бяха гостували на приеми в дома на Харди.
Днес Джеф несъмнено бе, дошъл заради отравянето на водата. Освен ако не убиеха президента или не станеше земетресение от осма степен, то щеше да е водещото заглавие утре, а и гъмжеше от политически елементи.
Но сега, след като си подаде носа през вратата му, първо най-важното. Джеф се извъртя от компютъра си и му махна да влиза.
— Големият Диз — усмихна се той. — Как си? — После се сети и внезапно стана сериозен: — Как я кара Франи?
Харди направи гримаса. Какво да му каже?
Джеф възмутено поклати глава.
— Иде ми да дам под съм Брон, Прат, Рандъл и цялата им пасмина. Или да ги убия. Може и двете.
— Струва си да се обмисли.
— Значи си чул обаждането ми у вас?
— Не. Цял ден не съм се прибирал.
Думите му изненадаха Джеф.
— Ами съобщих ти, че се каня да посветя на историята с Франи една-две колонки в понеделник, може би ще направи впечатление на когото трябва. Мислех, че можеш да ми предоставиш подходящ цитат.
Харди се усмихна вяло.
— Нищо, което да става за отпечатване в приличен вестник.
Джеф го изгледа въпросително.
— Значи не си чул съобщението ми и все пак си тук?
— Видях свободно място за паркиране. Господи, цялата улица беше празна. Какво друго да направя? Казах си: „Ей, ти, що не вземеш да размениш няколко приказки не за печат с добрия си приятел Джеф?“
Думите му предизвикаха усмивка у събеседника му. Някога Харди пропускаше да направи пред Джеф уговорката кои от репликите му не са за печат. От това не произлезе нищо хубаво и оттогава Харди смяташе за необходимо да включва думите „не е за печат“ при всеки свой разговор с Джеф, дори и на чисто светски теми.
— Очаквах да го кажеш — усмихна се журналистът.
— Освен това — продължи Харди, — сметнах, че може да знаеш нещо, което на мен не ми е известно.
— Възможно е. Специалист съм по Средновековието и Викторианска Англия.
— Ядец! — Харди щракна с пръсти. — Нито едното, нито другото. Говорех по-скоро за Франи, Брий или Рон Бомонт, за тая история с МТБЕ. — Замисли се за миг. — За Деймън Кери. За Ал Валънс.
Джеф се ухили.
— Свърши ли? Струва ми се, че пропусна жена ми и неколцина сенатори.
Харди разпери ръце в знак на безсилие.
— Май не съм съвсем наясно как да свържа всички тези неща помежду им.
Репортерът извъртя инвалидната си количка, за да застане с лице към Харди.
— А в замяна аз ще получа изключителни права върху тайната, заради която Франи е в затвора, така ли?
— Не, но можеш пръв да научиш кой е убил Брий.
— Надуши ли го вече? Всички твърдят, че бил съпругът й. Рон ли е?
Харди поклати глава.
— Ейб Глицки, който, може би си спомняш, е шеф на „Убийства“, определено не го твърди. А Ейб е човекът, който се занимава с тази работа.
— И не е по петите на Рон?
Настъпи мълчание.
— Не е Рон.
Прозвуча едва ли не сякаш Глицки твърди с положителност, че Рон не е убиецът, което не бе вярно. Но ако Джеф го е схванал така, няма да опровергава това впечатление.
— И кой е според теб? Подозираш ли някого?
Както си седеше на стола, Харди въздъхна. Беше събрал доста сведения. Но вместо да чувства, че се е добрал до нещо в разследването си, осъзна, че не би могъл да определи до какво точно. Когато помоли Елиът да му разкаже за Деймън Кери, сам се изненада не по-малко от Джеф. Откъде изникна този въпрос?
Джеф поклати глава.
— Това ще му се отрази крайно отрицателно, Диз.
— Навярно. Но ми се ще да науча повечко за ония двамата — за Брий и кандидата.
Приготвяйки се да му отговори, Джеф се облегна назад в инвалидната си количка зад бюрото. Подръпна мустаците си, почеса се по брадата, бръсна с ръка ризата си отпред.
— Нямаме бърза работа — подкачи го Харди и го озари с многообещаваща усмивка. — Само дето на Франи й дойде нанагорно, задето спазва обещанието си.
Най-сетне репортерът въздъхна.
— Знаеш ли, проблемът е във взаимосвързаностите — поде той. — Ти не свързваш нещата. — Но Джеф все още не бе готов да изплюе камъчето. Немирната усмивка от младостта му се мярна бегло на лицето му, докато се привеждаше напред, събрал длани на бюрото пред себе си. — Нали си спомняш разговорите ни „не за печат“? Това ще е един от тях — поверителен и личен.