— Не са ли можели чисто и просто да отидат на бензиностанцията и да си налеят двайсет литра за долар?
— Да, обаче къде остава удоволствието? Диз, тези хора са главорези. Побъркани са на тема да разтърсват всичко из основи — това е тяхното послание. Като днес.
Харди се облегна, кръстоса крака.
— И ти си събрал всички тези материали в една папка.
— Точно така. Както при Брий, Франи и Деймън всичко е навързано по някакъв начин. И тези материали — кимна към папката с документите — също са свързани с тях.
— И кой стои зад това? Един тип от „Калоко“ днес ми заяви, че СКО субсидира подобни акции.
Но това не съвпадаше със схващанията на Джеф.
— Не, бих се учудил, ако е така. СКО са голяма компания. Тези независими типове като че ли ненавиждат едрите риби.
Харди посочи папката.
— Имаш ли някакви сведения за нападения на производители или дистрибутори на етанол?
На Джеф не му бе необходимо да проверява.
— Не, добре, че ми спомена. Хубаво попадение.
— Може би тези групировки не знаят кой им плаща. Може СКО да си имат прикритие.
Джеф кимна.
— Но това значи, че… — Замълча, защото го бе осенило хрумване. — Защо тогава ще…
— Цял ден си повтарям една мантра — отвърна Харди. — Опитай и ти.
— И каква е тя?
— Три милиарда долара. Повтори си го няколко пъти. Ще започне да ти харесва.
19
Дейвид Фримън не спеше и не четеше. Но бе абсолютно неподвижен, подпрял крака на масата в така наречения си „Солариум“ — прозвище на заседателната зала, разположена точно до централното фоайе на сградата. Беше си свалил обувките и на единия му чорап имаше дупка. Пурата му изпълваше помещението със силния си мирис и придаваше синкав оттенък на въздуха, макар да нямаше признаци, че Фримън дърпа от нея или че изобщо я забелязва как стърчи точно под носа му.
Харди чукна един път на отворената врата.
По лицето на седналия не потрепна нито един мускул, Фримън въздъхна:
— Тъкмо си мислех за теб. Как си?
— Бил съм и по-добре. — Харди дръпна един стол и се стовари на него. Дълго време и двамата не пророниха дума. Накрая заговори Харди: — Току-що се отбих у дома да чуя съобщенията на телефонния си секретар. Знаеш ли, днес е навечерието на Вси светии…
— Какво?
— Тази вечер. Вси светии.
Фримън за пръв път го удостои с поглед, после пак се зае с пурата си и издуха дълга струйка дим.
— Забравил си. И децата ти са разстроени.
Прозвуча като присмех, но в думите му нямаше веселост. И помен дори.
— Какво, по дяволите, правя?… — Сложи ръка на масата с пресилено спокойствие и забарабани с пръсти. Та-та-там, та-та-там. — След десет минути имам среща тук, Дейвид. Вероятно ще се окаже важна среща, свързана с попадането на жена ми в затвора и с опитите ми да я измъкна. Възможно е да греша, но май си струва да отделя малко време.
Отново мълчание, Фримън нямаше какво да му каже, а това бе добре. Харди имаше нужда да излее душата си.
— И тъй, имаме убиец, когото се опитвам да намеря без каквато и да е помощ от полицията. Водоизточниците на града са под забрана за няколко седмици. А майката на децата ми гние в затвора, споменах ли го вече? И всичко това е взаимосвързано, обаче нямам представа как. И знаеш ли какъв всъщност е проблемът? Имам предвид истинската голяма, проклета, най-важна злина на света в момента? — Барабаненето се ускори. — Искаш ли да знаеш?
Съчувствайки му, Фримън кимна едва забележимо.
— Естествено.
— Добре, ще ти кажа. То е, че съм толкова калпав баща и дотолкова не ме е грижа за собствените ми деца, та съм забравил за най-важния празник в кратичкия им, скъпоценен живот. Нито веднъж за целия ден не ми светна червената лампичка. Представяш ли си? И за какво ли съм мислил тогава?
Фримън кимна повторно.
— Живеем през деветдесетте. Човек като тебе не може да е безчувствен идиот. Не ти остава друго, освен да не обръщаш внимание.
Фримън имаше право. Нямаше смисъл да роптае срещу първостепенността на задачите си. Каквито — такива.
Той бе парий на деветдесетте — последователно, логично, обременено с факти, получило класическа подготовка човешко същество. Дори по-лошо: поради някакъв наследствен недостатък бе предопределен да предпочита по-скоро справедливостта пред милосърдието. Неговият свят в Сан Франциско извън професията му бе чувствителен, съсредоточен върху децата и политически коректен и разбира се, радостта на децата в навечерието на Вси светии бе къде по-важна от цялата работа, която се налагаше да свърши.
Просто ще трябва да го превъзмогне.
Харди бе почти сигурен, че по други краища, в Косово или в Руанда, например, много бащи не намират време всеки ден да поиграят с децата си. Тяхната цел — а той я усещаше и като своя — бе чисто и просто оцеляването. Питаше се дали децата в онези страни смятат бащите си за безчувствени.
Сърцераздирателната истина бе, че Харди се интересуваше повече от жена си и децата си, отколкото от каквато и да е _работа._ Всъщност от каквото и да било друго. Но онова, с което се занимаваше днес, не бе просто работа. А реалният живот — неговият и на Франи, и на децата реален живот в действително кризисен момент. Също както при децата на Рон Бомонт и техния живот.
И все пак и двете му деца предполагаха, че той ще дохвърчи от центъра и ще ги заведе костюмирани да обикалят от врата на врата за лакомства. Това го разстрои неописуемо. Колкото и малки да бяха, не можеха ли все пак да схванат истински колко сериозно е неговото положение? И колко са му скъпи? И коя е _движещата сила,_ скрита зад всяко негово действие? Възможно ли е да са чак толкова слепи?
И ако са, какво бе пропуснал да направи за тях?
Старецът спусна крака на пода и опря лакти на масата.
— Какво имаш предвид, като казваш, че знаеш, че са свързани помежду си, но не знаеш как? Отравянето на водата и Франи? Това ли имаш предвид?
Харди бе свикнал с течението на мисълта при Фримън — тя скачаше във всички направления, откъдето може да изскочи нещо обещаващо, — но въпреки това му потрябва малко време. Преходът, макар и внезапен, се оказа полезен. Върна го към работата му, към това какво трябва да се направи, а чувствата да вървят по дяволите.
Щом нещата отново си дойдат по местата, навярно ще си струва и децата може би ще разберат, а може и да не разберат защо и как го е постигнал. Но при всички случаи трябва да успее.
Кимна на Фримън.
— И като стана дума, вероятно и изборите във вторник.
Във фоайето се чу рязко позвъняване.
— Сигурно е Канета — каза Харди. — За срещата ни. Ако ти се прииска да останеш, няма да те изхвърля.
— Шегуваш ли се? Няма да можеш, дори и да се опиташ.
— Бил Тилтън всъщност го има в указателя.
Бяха се настанили в задимената, стъмена зала. Фримън бе привлечен за късмет. Харди долавяше, че Канета прие присъствието на стопанина с крайна неохота. Но сержантът се бе сдобил със сведения и искаше да се похвали какво е открил.
— Не беше трудно — заяви той. — Беше ми по силите.
— Явно вече си се справил, Фил. — Харди бе готов да го гали по посока на косъма колкото е необходимо, само и само да изкопчи всичко от него.
Но Канета май си имаше собствена мотивация.
— Той е застрахователен агент във фермерския осигурителен институт. Позвъних там от участъка, за да разбере, че е законно полицейско обаждане.
— Браво — похвали го Харди. Вдигна поглед към Фримън и безмълвно му нареди да си затваря устата. — И той обади ли ти се?
— Не беше минал и час. Аз направо минах на въпроса. Казах му, че става дума за разследване за убийство и се нуждаем от сътрудничеството му. Защо е звънял на Рон? Той ми отвърна, че компанията му се заинатила за изплащане застраховката на Брий, тъй като тя била убита и така нататък. Повери ми, че отговорникът за исковете не желаел да изпрати чек — говорим за две големи суми, — докато не станело ясно, че Рон не е убиецът. Е, аз се позакачих с него и той каза, че за пръв път попадал в подобно положение и то заплашвало поста му. А сега, дръж се, това ще ти допадне.