Скот бе връчил призовката на свидетелката си — някоя си госпожа Франи Харди — в дома й предишния петък. В призовката се казваше тя да позвъни, ако указаното време за полагане на свидетелски показания й създава неприятности или затруднения. Случеше ли се така, Скот щеше да промени часа — вече го бе направил за няколко свидетели. Ако госпожа Харди бе позвънила, той щеше да й каже колко отдавна я чака да заеме свидетелското място и какви въпроси смята да й зададе.
Скот не разполагаше със сведения свидетелката да е познавала Брий Бомонт. Получи името й от Рон, съпруга на Брий, който твърдеше, че двамата с госпожа Харди пили заедно кафе през предобеда, когато умряла Брий. Така че тя се превръщаше в главното алиби на Рон и следователно Скот искаше да разговаря с нея. Но нямаше да превръща разговора им в инквизиторски разпит. Франи Харди не бе заподозряна. Ако му се бе обадила, за да обсъди каквото и да било с него, той щеше да я успокои.
Но тя не се обади.
Така че днес сутринта, когато госпожа Харди пристигна със закъснение в помещението на разширения състав на съдебните заседатели, десет минути след началото на заседанието, започнало в девет и половина, Скот вече бе започнал разпита на Джеймс Пиърс, първи вицепрезидент и завеждащ връзките с обществеността на „Калоко“. Той бе работил в тясно сътрудничество с Брий, преди тя да напусне компанията, и я познаваше още откакто я бяха наели в „Калоко“. Скот смяташе, че ако е имала някакви зловещи тайни, Пиърс щеше да знае къде се крият те.
По ирония на съдбата първоначално Скот възнамеряваше да изслуша госпожа Харди преди Пиърс, сметнал, че нейният разпит ще бъде доста по-кратък от неговия — не му се искаше да я бави цял ден. Но тъй като тя не пристигна навреме, а Пиърс вече бе там, толкова по-зле за нея — сама си го изпроси.
Така че сега Скот щеше да остави госпожа Харди да се поизпоти. Не, бе й казал той през почивката между показанията на Пиърс, не знаел кога ще й дойде редът. Не, не можело да дойде друг път. Приведе любимия си израз: това не било светска забава, а разследване на убийство.
— Наясно съм с разследванията на убийства — каза му тя. — И моят съпруг е адвокат.
— Тогава разбирате колко е сериозно.
Госпожа Харди не изглеждаше убедена.
— Наясно съм колко сериозно се отнасяте всички вие към тези неща — уточни тя меко. — Вижте, господин Рандъл, просто се опитвам да изясня колко ще продължи. Трябва да прибера децата от училище. Ако не успея да си тръгна преди един, ще ми се наложи да позвъня по телефона.
— Това е нелош изход — отговори й той с преднамерена двусмисленост.
Значи не й изглежда прекалено сериозно, така ли? Е, ще види тя.
Нещата се развиха така, че нейният ред дойде точно преди пладне. Тъкмо бе решила да се обади по телефона, и Скот я призова да даде показания. Тя сметна, че едва ли ще трае дълго. Разполагаше с достатъчно време. Нямаше нужда да звъни.
След като положи клетва, че ще казва истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, Скот я накара да удостовери самоличността си и незабавно започна по същество:
— Госпожо Харди, познавахте ли починалата Брий Бомонт?
— Не. Никога не съм я виждала.
— Но се познавахте със съпруга й Рон, нали?
— Точно така. — Госпожа Харди седеше на маса отпред, с лице към двайсетте съдебни заседатели. Вдигна поглед към тях и обясни: — Рон се грижи по цял ден за децата, така че се виждахме най-вече в училище и по други детски мероприятия.
— И откога го познавате?
— Не си спомням точно. Две-три години. — И пак се обърна към заседателите: — Той е нещо като неплатена майка. Все го подкачахме за това.
— Ние?
— Останалите майки от училището.
Скот само опипваше почвата, разпитвайки за каквото дойде. Тук, пред разширения състав, въпросът за уместността не стоеше на първо място.
— Той показваше ли негодувание срещу тази роля?
— Какво имате предвид?
— Имам предвид да играе ролята на „господин мама“? Да е споменавал, че се чувства засегнат, задето жена му работи, а той не?
Госпожа Харди се замисли за миг над въпроса.
— Не, не смятам, че това го притесняваше.
— А вие приемахте ли го за странно?
— Кое? Че се грижи за децата или, че не негодува срещу това?
— Знам ли? И двете.
Тя отново се замисли.
— Не повече от всички останали. — Госпожа Харди озари заседателите с усмивка. — Според мен нашите любими малчугани понякога на всички ни идват до гуша. — А после пак се обърна към Скот, този път по-сериозно: — Но що се отнася до Рон, на него като че ли му допадаше. Жена му си гледаше нейната работа, а той своята. Рон е добър баща.
— Тя изкарваше парите, а той не.
— Така е, господин Рандъл. През деветдесетте се случват такива неща.
— И това не го тормозеше? Да бъде съпруг и да не печели никакви пари?
— Точно това казах току-що. Като че ли не се притесняваше. — В гласа й прозвуча остра нотка: — Не разбирам накъде биете.
— Опитвам се да изясня кой е убил госпожа Бомонт.
— Е, не е Рон. Двамата бяхме заедно, когато тя е загинала. Пиехме кафе в „Старбъкс“ на „Двайсет и осма“ и „Гиъри“, близо до училище „Меривейл“. — Последното, изглежда, й напомни нещо и тя вдигна очи към стенния часовник, присви устни.
Скот Рандъл продължи непреклонно:
— И как се стигна дотам?
— Докъде?
— Да пиете кафе.
— Изобщо не разбирам въпроса ви. Просто решихме да пием по чаша кафе. В това няма нищо престъпно.
— Не съм казал подобно нещо.
— Е, стори ми се, че го намеквате. Срещнахме се в училище, където оставихме децата, и Рон каза, че му се пие кафе, а аз отвърнах, че ми звучи примамливо. Така че отидохме заедно.
Тя отново погледна към стенния часовник.
— Вижте, извинете ме, но нали вече привършваме? Скоро ще трябва да прибирам децата.
— Когато приключим — отвърна Скот. — След като приключим.
Скот не се имаше за жесток човек, но женските сълзи на свидетелската скамейка бяха почти толкова без значение, колкото температурата или осветлението в залата. Понякога се налага да имаш работа с тях и толкова. Но така или иначе, у теб те не предизвикват каквито и да било чувства.
Франи Харди, разплакана на свидетелското място, ни най-малко не размекна сърцето му. Честно казано, тя бе много симпатична, облечена с вкус, с поразителни зелени очи и яркочервена коса, и ако се бе озовал с нея където и да било другаде, а не в съдебната зала, навярно щяха да му хрумнат други мисли. Но не и в този миг. Сама си бе навлякла неприятностите и сега си плащаше.
Тя не хлипаше. Скот бе убеден, че сълзите й са от яд. Все едно му беше.
— Длъжен сте да ми позволите да се обадя по телефона.
— Не, госпожо. Тук ще стоите.
— Казахте ми, че по това време ще сме свършили.
Скот вдигна рамене.
— Казах ви, че може би ще сме приключили. Не беше невъзможно. Смятах, че ще свършим, но вие отказвате да отговаряте на въпросите ми. Това забавя процедурата.
Преди половин час вече трябваше да е на път, за да прибере децата си. Бе прекарала два часа на свидетелската скамейка.
— Нека повторим още веднъж, моля!
— Няма да кажа нищо, докато не ме пуснете да се обадя по телефона.
Това се превръщаше в решителна битка на волята, а Скот имаше надмощие. В тази зала той определяше правилата и госпожа Харди трябваше да играе по тях.
Скот отдавна бе изоставил непринудения подход. Стоеше в единия край на масата, та да е в състояние да гледа ту госпожа Харди, ту заседателите.
— Госпожо Харди, поставяте ме в неловко положение. Както стоят нещата в момента, ако не отговорите на въпросите ми, ще съм принуден да се обърна към някой от районните съдии и да изискам издаването на призовка за неуважение към съда. Като нищо ще отидете в затвора, разбирате ли? Ако се случи така, ако се стигне дотам, тогава ще трябва да се обадите на адвоката си. Но няма да ви пусна оттук, докато давате свидетелски показания. Ако ми сътрудничите, ще свършим за десетина минути, но иначе може да ни отнеме целия следобед. А сега — притисна я Скот, — да опитаме още веднъж. Според показанията вие сте знаела — Рон Бомонт ви е признал, — че отношенията с жена му са в трудна фаза, така ли е?