— Полунощ е, Бакстър. Никой не ме следи, повярвай ми. Но просто това… — той разпери ръце, за да покаже колко е значително станалото: — … днес.
Торн кимна с разбиране.
— Изборите са след три дни. Винаги е така. Няма нищо необикновено. Може да стане и по-лошо.
— Не говоря за изборите. Господи, около изборите новините са добри. Говоря за умрелия човек в пулгаския Храм на водата, за този адвокат Харди, който е ходил в жилището на Брий, и…
— Чакай, чакай — Торн вдигна длан. — Защо не седнем? Имаш ли нещо за пиене? И коктейл става. Всъщност точно коктейл ще свърши работа. — Прекоси стаята и отиде до барчето, махна на Валънс да седне на един от тапицираните със сърма дивани в апартамента. — Действително страхотна стая. — За миг се полюбува на гледката, после се извърна и попита, сякаш току-що му бе хрумнало: — Какво общо има умрелият?
Въпросът бе едновременно указание и заплаха и завари Валънс неподготвен, каквато несъмнено бе и целта на Торн. А той се зае да вади безалкохолни напитки и бутилчиците с по една порция коняк от барчето.
— Но като стана дума за коктейли, покрай всеобщото безумие около това злополучно отравяне с МТБЕ, ми дойде наум, че кандидатът може да направи едно изключително представяне в следващите един-два дни, което ще го задържи на върха.
Нареди шишенцата и чашите на малък поднос и ги отнесе при Валънс, остави всичко на масичката и седна по диагонал срещу него. Бръкна във вътрешния си джоб и измъкна манерчица.
— Какво има в нея? — попита Валънс.
Торн си падаше по изненадите. Вместо отговор, се усмихна и отвинти капачката, после наля около сантиметър от бистрата течност в една от чашите. Вдигна я, помириса я и му я подаде през масичката.
— Ти ще ми кажеш.
Валънс подуши.
— Алкохол е.
Пак усмивка, този път сияйна.
— Да, алкохол е. Съвсем вярно. Етанол е, правилно. — Торн отвори шише с оранжада и наля в чашите. — До дъно, Ал. Наистина.
— Искаш да изпия това нещо?
— Струва ми се, че така се прави. Хайде, няма да ти навреди.
Но Валънс като че ли не бе в състояние да помръдне. След една-две секунди Торн се обади:
— О, Господи — взе чашата и я пресуши на две глътки. — Откога си станал толкова срамежлив, Ал? Да не смяташ, че искам да те отровя?
— Не, разбира се, че не. Просто… — Срещна погледа на работодателя си. — Не зная, Бакстър. Просто съм дяволски изморен.
Торн добродушно го потупа по коляното.
— Още няколко дни и край. Потрай още малко, ще видиш, че си струва. И тъй — с делови тон, — как намираш идеята ми?
— Не разбрах какво точно предлагаш. Да си правим етанолови коктейли ли?
Неочаквано по лицето на Торн се изписа известно оживление.
— Всъщност така май ще е най-добре. Градивно хрумване, Ал. Наистина. Репортерите за нищо на света няма да откажат едно безплатно питие, нали?
Валънс усети, че се поотпуска.
— И моите впечатления са същите.
— Нали! Виждаш ли, обмислям как да накараш Деймън да изпие малко етанол — като мен сега — пред журналистите на някой брифинг. Само си представи контраста… — Торн се разпали, макар интонацията му изобщо да не се промени. — Няколко литра МТБЕ попада във водоизточниците и целият град замира, защото водата мирише и има вкус на терпентин. — Замълча за миг и вдигна манерката си. — Докато другата добавка, _естествената_ добавка, етанолът, е толкова безвреден, че може да се пие. Всъщност хората си го пият открай време. Допада ми. Може да бъде изключително силен довод.
Но Валънс не бе сигурен.
— Стига Деймън да се навие.
Лицето на Торн се помрачи.
— И защо да не приеме?
— Защото е предпазлив, Бакстър. Той не е идиот. Никога не е правил специални изявления в подкрепа на етанола. Просто се противопоставя на МТБЕ.
— Поради което, ако разсъждаваме логично, му остава само етанолът.
— Вярно. — Валънс ненавиждаше опитите на Торн да го напътства на дребно — досега бе свършил страхотна работа по кампанията, контролираше кандидата. Обърна се за помощ към здравомислието му: — Но нашата неизменна стратегия, както си спомняш, е да оставим избирателите сами да стигнат до извода. А другото ще изглежда малко… прекалено _открито,_ не мислиш ли?
— Понякога има нужда от откритост — гласът му бе мек като пух, а тонът — твърд като кама.
Ето я отбранителността на Торн, на която Валънс доста често се бе натъквал и преди. За него това бе сигнал да не важничи много-много, защото истината бе, че Торн ужасно го изплаши. Не се преструваше пред него, че не стои зад отравянето на водата.
Понякога обаче, както днес, умират хора.
— Съгласен съм — каза Валънс. — Понякога откритостта е полезна. Как смяташ, да питам ли Деймън, да го прослушам как ще го приеме? Ако той поеме, ще действаме и ние.
— Добре — меко отвърна Торн, — след като нямаме друг изход. — Наливаше от самолетните порции водка в чашата си. Добави кубче лед, а отгоре наля оранжада, намести се удобно на мястото си и отпи голяма глътка. — А сега за тоя Харди. Направих някои проучвания. Оказа се, че може да създаде известни проблеми.
Само това му липсваше на Валънс в момента. Седна на самото крайче на дивана.
— Как така?
Със сдържан по обичая си глас Торн очерта какво е научил за Франи, за разширения състав от съдебни заседатели, за Рон Бомонт, разказа едно-друго от живота на Харди, който бил от адвокатите, дето си пъхат носа навсякъде и невинаги се гнусят от черна работа.
— Можем само да предполагаме — заключи той, — че след като е въртял Кери на шиш, значи е направил връзката — в буквалния смисъл на думата — между смъртта на Брий и бензиновите добавки, което за нас е лоша новина. Ще ми се да засечем къде е Рон. — Въздъхна. — Боя се, че трябваше да действаме по-бързо. Аз съм виновен, така е. Трябваше да проникна в компютъра й и да изтрия онази проклетия, вместо да…
Но Валънс клатеше глава. Не искаше отново да се впуска в обсъждания с Торн за неговото „вместо да“.
— Не — прекъсна го, — пак щеше да й остане копие, а навярно и дискета. Точно това се опитах да получа от нея, да я забавя, докато минат изборите.
— Заповядай, Ал. Благодаря ти, че се отби.
Докато влизаше, той обхвана с поглед невероятния апартамент. Не бе идвал преди и внушителността на жилището го порази, макар че не би следвало да се изненадва — всичко, свързано с Брий Бомонт, правеше впечатление. Бе убеден, че до голяма степен е неподатлив на неустоимата й физическа привлекателност, но не бе дотам глупав, че да я отрича.
Тя бе приятелка на Деймън и следователно фактор в кампанията, който трябва да бъде държан под контрол, така че се опитваше да не гледа на нея като на жена. Не го бе грижа, че е жена. Месеше се в кампанията и в работата му и не му харесваше — точка по въпроса.
Но за пръв път оставаше насаме с нея. Докато тя го водеше през богаташката гостна към кътчето за сядане близо до балкона, той подсъзнателно си даваше сметка за изисканото обзавеждане, произведенията на изкуството, за панорамната гледка през прозорците.
Но непосредствено пред очите му се разкриваше още по-хубава гледка. Не можеше да откъсне очи от идеалното дупе на Брий, което тя бе натъпкала в чифт фирмени дънки. Досега не я бе виждал по дънки. Нито по тениска без нищо отдолу. Нито пък боса. Русата й коса падаше тежко до средата на гърба. Помисли си, че може да обхване талията й с шепи.
И всичко това по някакъв начин пробуди смътен гняв, защото тя можеше колкото си иска да си ходи ето така пред него, но пропастта помежду им бе толкова бездънна, че в буквалния смисъл на думата бе немислимо той да реагира по какъвто и да било начин. Тя стоеше толкова над него, че той изобщо не съществуваше за нея. А това направо го изкарваше от кожата му.
Докато вървяха, тя поведе разговор за незначителни неща:
— Извини ме, че съм в този вид. Цял следобед не съм ставала от компютъра и загубих представа за времето.
Слушаше я с половин ухо, все така впил очи в нея, когато тя внезапно се обърна — дали улови накъде бе насочен погледът му? — и посочи един от ниските, тапицирани столове.